Фината моторика не ми е на нужната висота и не предприемам никакви ремонти в лично качество. Веднъж сменях крушка в коридора и после два месеца лежах в гипсова вана. И вече знам – и за най-малката дреболия си викам майстор у дома. Обаче станала някаква грешка и в някакъв сайт за ремонти са въведени моите координати и сега телефонът се скъсва да звъни. Първите три дни отказах поне 70 поръчки. Но после започнах да се замислям – има интересни предложения, които истински изкушават.
Първо приех да направя вътрешна топлоизолация на Сикстинската капела във Ватикана. Примолиха се кардиналите – някой си Микеланджело минал преди не знам колко си години и си оставил ръцете по тавана. Мисля да им нафраскам фибран петица и ще го покрия с дърпана мазилка, а те настояват „ нещо по-деликатно да е, има фрески“, ама не знам какво. За малко щях да откажа, но плащат в евро и всеопрощават. Нали това им е работата.
После ме цаниха да ударя една блажна боя на Триумфалната арка в Париж. Макрон вика: „ела да удариш една бадана, че след онова опаковане с найлон за парници, дето го прави Кристо, арката хвана мухъл и е позеленяла в единия край“. Там беше сложно, заради голямото скеле. У френско арките ги правят големи. Грандомани са. Таман свърших – направих я тюркоазено зелена, минах я на три ръце и викат „бижу е, я ела да затегнеш едни болтове, че клипа една арматура“ и ме теглят към една метална кула, Айфеловата. Нищо работа – нафрасках им 160 хиляди дюбелчета за един следобед и накрая им казах „нема да трепне барем 200 години“. Останаха доволни и ме задърпаха: „ела да видиш, една друга кула много ни се е наклонила, ще падне, в Пиза е“, ама така ме дърпат, ще ми скъсат гащеризона. Намерих му и там чалъм – оставих я кулата наклонена, но циментирах всичко около нея с Баумит и наредихме детски батути около основата – някой ако се катурне отгоре, да пада на меко. Някои се връщат догоре обратно, но това е положението. И там доволни останаха, изпратиха ме с пуцане на пищови, като кум.
След това имам да слагам плочки за баня на фонтана „Ди Треви“ в Рим и ще му оправям тръбите. Туристите постоянно хвърляли монети и са запушили сифона. Огледах обекта и им казах – „тука имам две седмици работа, но монетите си остават за мен, малко си падам нумизмат“. Кандисаха. И как няма – половината Рим е загьолен от това запушване. Фигурките ги преместих много внимателно, сега ми стоят в двора на вилата, чакам да стегнат фугите. Децата им се радват, катерят се по тях. Казах им, обаче, да внимават да не счупят някое уше, защото съм забележил, че италианските скулптори правят много халтаво ушите. Навремето в Лувъра без да искам, счупих едното уше на фигурата на Давид и стана малко като Ивендър Холифийлд, добре, че косата го скрива.
След „Ди Треви“ летя за Китай. Ще бутам Великата китайска стена, че хвърляла много сянка и от изток не могъл да ница пиперът, дето го били садили. И сега осем милиона у Ченгду гладували. Тия хора усвояват всяка педя земя, за да се изхранват. Още повече тая стена какво разделя – и от ляво, и от дясно все си е китайско. Малко ми прилича на нашето преграждане на хола. Та на мястото на стената ще слагам прозирна ограда за кокошки. Тухлите, викат, са си за тебе, прави ги к‘вот искаш. И аз затова се захванах – в края на годината съм в Египет. Искат да им иззидам още една пирамида, тия старите нещо не хващали окото на туристите, но пък нямали материал. Мейд ин чайна, става ли, питам? Перфектно! И съм го намислил така – аз млатя с варията по стената, а китайчетата карат с ръчни колички тухлите до Египет.
Искам да кажа, че сега ми е натоварено, захванал съм големи обекти, ако трябва нещо – ще мислим наесен…
Калин Василев
