ДИАМАНТЕНОТО ОКО

Пътникът вече бе качил крака си върху стъпалото на вагона, когато някой го улови за рамото. Той се обърна и видя, че на перона стои някакъв възрастен мъж.

— Моля ви, господине, за Прага ли заминавате? — попита той.

— За Прага — отвърна пътникът.

— Ами тогава, моля ви да вземете със себе си дъщеричката ми Вендулка. На гарата в Прага ще я чака един служител — каза бащата и пъхна в ръката на пътника дланта на около шестнадесетгодишно момиче.

Ръководител-движението изсвири, кондукторката помогна на момичето да се качи на откритата платформа на вагона и после даде знак с длан, че влакът е готов за заминаване. И ръководител-движението вдигна диска.

Бащата тичаше покрай вагона и напомняше:

— Вендулка, ще ти стискаме палци! И щом свърши, веднага прати телеграма, чуваш ли?

— Чувам, татко — извика момичето, — веднага ще изпратя телеграма!

Когато влакът отмина семафора, пътникът отвори вратата и през течението въведе девойчето в коридора. Той продължаваше да го държи за ръка и беше някак си безпомощен.

Откъм най-близкото купе се чуваше разговор:

— Честна дума, още преди да се оженим, отишла да ми купи риза, но не купила, защото не ми знаела номера. Ала на вратата изведнъж се сетила и се провикнала през целия магазин: „Когато го душа, ръцете ми винаги са ей така!”, а продавачът взел сантиметъра, премерил  обиколката  и  казал:  „Номер  четиресет!”

И ризката, както сами можете да се убедите, ризата ми е като по мярка…

Вратата се отвори и от купето изтича един плешив пътник, като крещеше и се кискаше. „Малко е да го убиеш!” — викаше той и удряше с юмрук по дървената стена на вагона. Като се набесня, върна се в купето,- където същият глас продължаваше да разказва:

— А пък аз си рекох: щом тя ме зарадва така на Никулден с ризката, защо да не я изненадам на Коледа с някоя шапчица? Отивам в магазина и казвам: „Искам ей онази кокетна шапчица зад стъклото!” А в магазина ме питат: „Кой номер, моля?” Аз не го знаех, но се сетих и рекох: „Когато се карахме веднъж, тъй халосах годеницата си по темето, че и досега помня главичката є!”  И ония в  магазина почнаха да носят шапка след шапка и да ги пъхат под дланта ми, докато не им казах: „Ето тая е!” Сложих шапката под елхата и  тя пасна на годеницата  ми  като цукало  на задник.”

От купето пак излезе плешивият пътник, като притискаше носната си кърпа към устата и охкаше, изблъска момичето, вися известно време върху отворения прозорец, подобно на пешкир, преметнат през кюнец, после отново почука по стената на вагона и заяви: „Малко е да го убиеш тоя тип!”, избърса си очите и се върна в купето.

Пътникът, който продължаваше да държи момичето за ръка, най-сетне се реши и последва плешивия.

— Господа — каза момичето, като влезе в купето, — аз се казвам Вендулка Кршищова и отивам в Прага. — Протегна пипнешком ръце и докосна къдрокосата глава на шегаджията, който є се представи:

— А аз се казвам Краса Емил.

— Аз пък Вацлав Кохоутек — рече плешивият пътник.

Мъжът, който бе довел момичето, поиска да хвърли чантата си върху полицата, но закачи главата на плешивия.

— По дяволите, защо не внимавате!

— Извинете.

— Удари  ли  някого? — извика  момичето. — Моят баща си пада по тия работи. Аз нося писмата в пощенската кутия и знам наизуст пътя, ама проклетите му пощаджии взели, че я преместили две къщи по-близо, та си ударих челото в ръба на металическата кутия и се нараних. Но веднага пернах два пъти кутията с белия си бастун.

— Седнете тук до прозореца — посъветва я плешивият, като си бършеше очите, за да виждате местността.

Момичето опипа седалката,  а  после  и прозореца. Като държеше  водоравно  ръка,  сякаш  проверяваше дали вали, то каза със задоволство:

— Навън грее слънчице.

И пътниците се смълчаха.

— Оня човек на гарата баща ви ли беше? — обади се пътникът, който бе довел момичето.

— Да, баща ми — кимна то, — ама, господа, само каква скица е той! Всеки ще ми завиди за него. Татко е градинар и веднъж прегази с колата куцата ни съседка Димачкова, та заведоха дело срещу него. Враговете на татко се радваха: слава богу, стария Кршища ще го хвърлят в дранголника или ще плаща, докато е жив. Ама  в съда дотича старата Димачкова без патерица, пъргава като младо момиче, почна да целува ръката на татко и да му благодари, задето я прегазил така хубаво, та сега вече не куца. Жалко само, каза тя, че татко не я бил прегазил преди трийсет години, тогава сигурно щяла и да се омъжи.

— Чудесен баща —- похвали го къдрокосият.

— Нали? — засмя се Вендулка и пак протегна ръка, но влакът влезе в завой и слънцето се премести от прозореца в купето на прозореца в коридора. — Слънчицето залезе — добави тя.

Пътниците се спогледаха и поклатиха глава.

— А какъв е вашият баща? — попита .Андулка и сложи ръка върху коляното на къдрокосия шегаджия.

— Баща ми вече петнайсет години е пенсионер, защото има най-голямото сърце в Европа — каза къдрокосият, — сърцето му е колкото ведро и е поместено в средата на гърдите…

— Хайде бе… — усъмни се плешивият.

— Та това е прекрасно! — провикна се Вендулка.

— Да.  И татко има договор  с факултета, че като умре, сърцето му ще стане притежание на университета — продължаваше къдрокосият. — Едни чужденци искаха да купят сърцето му, но татко е патриот и им отказа. Според договора татко не бива да ходи да плава, нито да лети със самолет или да пътува с бърз влак. . .

— То се знае! — възкликна момичето. — Да не би славното му сърце да  се пръсне  или  да  се  загуби, нали? — продължаваше да вика то,  намери  пипнешком ръката на къдрокосия разказвач и я стисна. — Такъв баща, какъвто е вашият, такъв баща няма да се загуби на тоя свят, както и моят!

— Вярно — потвърди пътникът и като че ли се разхубави, — понякога аз отивам с татко във факултета и там го събличат гол, а господин професорът го надрасква целия със сини и червени моливи…

— Да, да! — радостно извика Вендулка, — защото червените моливи са артериите, а пък сините са вените, нали!

— Така е — каза къдрокосият, скри ръката на момичето в дланите си и продължи: — После баща ми го откарват в една зала и над него се навеждат студентите, професорът сочи с една пръчка по татко като по карта, обяснява им и ги поучава, а накрая включва сърцето на някой студент в мегафона… ама това не е нищо, все едно че биете барабанче или дневалният марширува с ботушите по коридора на казармата, но като включат в мегафона сърцето на татко.. .

— То гърми като буря, която се отдалечава! — извика девойчето. — Като че ли отвисоко се сгромолясва скала! Като че ли изсипват картофи в мазето или пък свири Емил Джайлълс, нали!

— Точно  така — учуди  се  къдрокосият  и  плъзна пръст по яката си.

— Ах, какви златни хора — радваше се Вендулка, — толкова ми е приятно, че съм тука с вас. Че и друг човек има славен баща.

Влакът се носеше покрай асфалтираното шосе, а пътниците гледаха през прозореца и изведнъж забелязаха плакат с голямо синьо сърце, от което бликаха .два извора, и под тях пишеше: „Сърцето се лекува в Подебради.”

Атмосферата в купето излъчваше тайнственост.

— Професор Вондрачек просто гори от нетърпение — обади се къдрокосият — кога най-после ще се добере със скалпела до това необикновено сърце.

— Ама, разбира се! — засмя се момичето. — Та нали още едно чешко сърце ще се прослави!

— Но с вашия баща никой не може да се мери — каза плешивият и свали чантата си от полицата.

— Прав сте, само да можехте да го видите. Хора златни, как хубаво умее да танцува той! — плесна с ръце Вендулка. — Когато има събор,  ние  с  него се въртим из цялата зала, а всички застават в кръг около нас. Татко поръчва да. му свирят соло. Ама да знаете какво му се случи веднъж! Тогава аз бях още малка и татко поиска да му свирят „Червено-бял”, химна на социалистите, защото на тая мелодия си пее „Зелено-бял”, понеже нашите футболисти имат зелени екипи и зелено знаме — същото като „Славия”, само че зелено. Ама дойде стражарят и заяви: „Червено-бял” няма да се свири”, но татко извади една стотачка, подаде я на капелмайстора и каза: „Червено-бял” ще се свири!”, а стражарят повтори: „Червено-бял” няма да се свири!” и известно време те продължаваха да наддават като при игра на карти, докато татко отсече:  „Червено-бял” ще се свири!” и цапардоса стражаря по носа. Но трябва да знаете, драги господа, че преди татко да го удари, стражарят беше грозен, защото носът му бе изкривен надясно. Само колко кръв му тече! После татко танцува „Червено-бял”, като при това си пееше: „Зелено-бял, ах, колко го обичам”, а съгражданите ни се радваха: тоя път старият Кршища здравата я оплеска! Само че след четири седмици, когато се гледа делото, на него се яви стражарят, от хубав по-хубав, и заяви, че сам искал тоя удар по носа, дори си го поръчал, и поблагодари на татко, защото му изместил носа вляво, така че останал по средата на лицето му, та в стражаря се влюбила дъщерята на богат чифликчия и вдигнали сватба. И досега вместо благодарствено писмо татко получава от оня стражар за събора — панерка със сладкиши, а зиме, когато колят прасето — къс месо! — възторжено викаше Вендулка.

— На кого ще му хрумне подобно нещо? — замисли се плешивият пътник. — Удар по носа, който допринася за семейното щастие на човека! — И почна да си облича палтото.

— А какво работи вашият баща? — попита го Вендулка.

— Той не е вече между живите, момичето ми — отвърна плешивият, — но беше такъв златен човек, че чак сега виждам какъв златен човек е бил, сега, когато е на оня свят… Той винаги работеше нощна смяна… Сутрин вратичката изскърцваше, мама сипваше във ведрото вряла вода, татко оставяше на дворчето домака…

— Какво е това „домак”? — попита момичето.

— Голяма буца въглища, която миньорите си носеха у дома — отвътре на палтата им беше зашит един такъв голям джоб… После татко  влизаше,  събличаше се, мама слагаше на високата табуретка чаша с кафе, татко  се  умиваше,  сядаше  и  почваше да  яде  парче хляб, като си пийваше от кафето, а едновременно с това се събуваше, обуваше си хубавите обувки и се обличаше, а веднага щом свършеше, допиваше кафето, нахлупваше си каскета и отиваше да играе карти с приятелите в „Синята звезда”, където по пладне му отнасях обеда, татко се наяждаше и продължаваше да играе. В четири часа си идваше у дома и лягаше на пода, за да си изправи гърбината, както казваше, той. А като си поспеше, отново отиваше на смяна. Но веднъж мама сипа вряла вода…

Влакът забави ход и плешивият пътник подаде ръка на Вендулка:

— Моето момиче, желая ти много щастие в живота, но аз трябва да слизам вече — и излезе в коридора.

Влакът спря.

Вендулка намери пипнешком металическата дръжка на прозоречната рамка, спусна стъклото и извика към перона на провинциалната гара:

— Мили господине, разкажете ми го докрай,  мили господине!

Плешивият пътник застана  под  прозореца  и продължи:

— Мама отново сипа вряла вода, но татко не си дойде. Когато водата изстина, тя се запъти да види къде е татко. И тогава в собата ни падна татковата лула…

Влакът потегли и плешивият пътник се затича покрай вагона н продължи да разказва:

— Мама  взе  лулата,  заплака, наметна  си  шала  и хукна към рудника… Татко бил затрупан от скала… другарите му дошли да ни кажат, но се страхували… оставили лулата на прага и избягали… Моето момиче, знаеш ли, че аз никога не съм виждал майка си да спи? Когато се събуждах, тя вече беше станала… ко¬гато си лягах, още оправяше нещо… Видях я да спи… едва после… — крещеше плешивият пътник и се спря, като дишаше тежко.

Вендулка му извика:

— Мили господине, простете ми, че моят баща е още жив, простете ми, простете!

Но влакът влезе в завой и слънцето се премести от прозореца в коридора на прозореца в купето.

След малко пътникът, който бе довел момичето, каза:

— Моят баща беше кожар и страдаше от болест, на която навремето є викаха гангрена. Всяка година му отрязваха по мъничко от крака, така че се движеше с количка. Отглеждаше рози, които растяха покрай стената на кожарската работилница,  наричаха се „маршалки” и бяха жълти. Татко ги знаеше колко са на брой и ги режеше лично той, и то само за черква или на някоя госпожичка. Но когато през стената ни прокараха улица и изровиха „маршалките”, татко едва не умря от това. Но си намери друго занимание. Отиваше с количката си на един опасен завой и там регулираше движението. Отначало с ръце, после с флагче. От сутрин до вечер, дори когато валеше дъжд. Аз прикрепих към количката му чадър. Така кара осем години. А когато умря, около гробищата бяха спрели стотина товарни коли и мястото му на опасния завой беше затрупано с цветя ей толкоз високо!

— Колко високо? — попита Вендулка.

— Ей толкоз — каза пътникът, като вдигна нагоре ръката на момичето и добави: — Но понеже на тоя завой пак започнаха да стават катастрофи, там сложиха две големи огледала…

— Божичко, та вие също имате славен баща! — извика Вендулка. — Баща, който се е превърнал в огледала!

Пътниците се спогледаха, а после обърнаха очи към прозореца: влакът тъкмо влизаше в градчето и на кръстопътя като огромно пенсне висяха две кръгли огледала и си предаваха едно на друго безкрайния завой.

Атмосферата в купето излъчваше тайнственост.

— Баща ви там на гарата беше толкова слаб.. . — окашля се пътникът, който бе довел момичето.

— Е, да — извика то, — но да го бяхте видели преди една година! Дебел като буре! Със затлъстяло сърце и разнебитен черен дроб, стомах и бъбреци. Мама казваше, че било последица от нередовния живот. Докторът му предписа диета, но татко не я спазваше, защото обичаше да лапа. Тогава една билкарка му даде съвет, щом няма воля, единственият изход бил да каже нещо ужасно обидно на стражарите. И какъв късмет! Татко го арестуваха, той издиктува в протокола всички обиди и дори се подписа. Осъдиха го на половин година затвор и татковите врагове се радваха: слава богу, оня хаймана Кршища ще престане да се заяжда с нас. Само че след половин година татко се върна слаб като ученик,  веднага  уреди  пресконференция в „При венеца”, почерпи всички и заяви: „Ех, вие, шопари такива, добрият затвор струва повече от всички минерални бани в света! Вижте, отгоре на всичко си донесох и две хиляди крони! И съм съвсем здрав!” Татко улови копчето на сакото си и направи ей тъй, сякаш се проветряваше, а шишкавите ни съграждани трябваше да признаят, че никой не може да се мери със стария Кршища… Но, мили ми господа, стига да не се обидите, аз ви каня да дойдете при нас на Храдчани: всеки четвъртък там си устройваме танцова за¬бава, елате да се позавъртите с мен! Ама след два ме¬сеца, нали?

— Да потанцуваме ли? — уплаши се къдрокосият.

— Да потанцуваме, защото аз вече ще бъда голяма! А докторът ми каза, че като навърша шестнайсет, ще ми направи операция. И операцията ще бъде тая седмица! После и аз ще видя прекрасния свят. Ще виждам хората и предметите, и околността, и работата си. Колко ли хубави ще са кошниците, които плета? Мили ми господа, светът сигурно е прекрасен!

— Мислите ли? — ухили се мъжът, който беше довел девойчето.

— О-хо! Сигурно е прекрасен — извика Вендулка, — защото в нашия интернат с мен работи един момък на име Лудвик, който, преди да дойде при нас, бил така нещастно влюбен, че все се драскал с химически молив под клепачите, докато докторът му казал: „Слушай, ако го направиш още веднъж, вече никога няма да видиш прекрасния свят.” А Лудвик му отвърнал, че плюе на прекрасния свят. И отново се драскал с химическия молив под клепачите. Сега плете кошници с мене, но толкова му е мъчно за света, че вие като вързано куче… Ах, тъй че тоя свят сигурно е прекрасен, така прекрасен, както сърцето на вашия баща, голямо колкото ведро. Сигурно е прекрасен, както вашия баща, който се е превърнал в двете кръгли огледала на опасния завой. Златни ми господа, след два месеца аз ще прогледна, ще дойдете ли да потанцувате с мен в моя чест?

Вратата се отвори:

— Билетите, моля — каза младата кондукторка и се прозя от скука.

Превод от чешки: Невена Захариева