– Слушай какво, момиче. Мъжете са камъни, всичките до един – казва ми тя. – От тебе зависи дали ще го носиш като тежест на шията и ще се удавиш, или ще го хвърлиш в калта да стъпиш върху него, за да не си изцапаш обувките. – Тя е на средна възраст, прочула се е в цял Перник. Взима по 5 лева на съвет.

– Мъжът ми не е лош човек – казвам аз.

– Как така, бе! Направо е гаден. Всеки мъж гледа да те одере жива, после се хвали на колегите как си изревала два бидона сълзи за него. Не бил лош! Ми тогава защо ми даде тия пет лева?

– За съвет.

– Сега ще ти разкажа една история. И аз, момиче, на времето бях пламнала по един господин – търговче, продава ракия в Перник. Много си хубава, казва. Разполагаме с огледала у нас, отвръщам му. Имам сини сливи цял тон. Купих едни баир, после втори и така всички сини сливи се съсредоточиха в мои ръце. Сливите са ракия в бъдеще време. Ти, вика ми търговчето, си много интелигентна. Да, така е. Колко даваш за едно кило, господине? А ти колко искаш? – пита пряко той.

Викам му:

– Първо ще ти  ще пиеш от моята ракия, една чаша само – съвсем без пари, после сам ще ми кажеш колко ще дадеш.

Той изпи чашата и очите му лъснаха като ножове. Забелязвам – изтъквам аз – че пиянството ти е лошо. В погледа ти  кръв. Затова ела тука, търговче, имам втори начин да те проверя колко струваш. Но ще изпиеш още една чаша, понеже чак след втората ставам красива за такива като тебе. Аз, изтъква търговчето, съм готов и четири чаши да изпия заради тебе.

Тогава няма да ми вършиш работа, споделям му откровено. Той изпи втората чаша.

– Разбери, момиче – обърна съвета си към мене жената. – След втората чаша се ражда любовта. Без чаша той ще ти намира кусури, я носът ти ще му се види дълъг, я краката криви, но след втората ракия носът е бисер, а краката – имане.

Случи се една любов! По ракията един мъж ще го познаеш. Чашата казва истината за сърцето. Слушай, приказва ми търговчето, ще ти дам колко кажеш за тон сливи, ще ти дам колко кажеш и без да купувам сливите, но искам утре пак да изпия две чаши с тебе.

– Не – отвръщам му. – Не ми харесваш, господине, обявявам ти го открито. Петстотин кила сливи ми струват хиляда лева, но за тебе хиляда и триста. Отивай си.

– Как така да си отивам? Аз – казва – се влюбих в тебе. Твоето питие ми дава такива сили, щото не знам дали стъпвам по небето, или по пътя към завод „Стомана“.

– Добре тогава, брой ми парите за стоката- заявявам му.

– Нямам пари за стока.

– Защо тогава ме будалкаш, че и ракията ми пи?

– Щото те гледам – мънка търговчето.

Прибрах му всичките пари. Лично го пребърках и последния лев от джоба му изтръгнах. Мъжът това заслужава – одери го, парите му вземи и го прати при някоя кротка госпожица да му пере чорапите и да го слуша как дърдори глупости.

– Но моят съпруг е добър човек – измънках аз.

– Добър е, докато не намери някоя по-руса от тебе, момиче – прекъсна ме жената, която вече ми беше прибрала пет лева за празните си приказки. – Русата ще му вземе парите, ще изпие две чаши с него и ще ти го проводи да го водиш на лекар, защото го заболяли черният и белият дроб едновременно. Да го изгладиш и да слушаш какви ги плещи. Че и сълзите му ще трябва да бършеш.  Слушай по-нататък какво ще те съветвам:

Няма да си ходя, заявява ми търговчето. Ако не те гледам, ще се задуша. Ето, виж каква ракия правим в Перник, момиче – след чаша се влюбва, сред две се задушава без тебе. Но любовта иска живи хора, не мъртви, нали така? Свих на купчинка панталоните, ризата и палтото му, изхвърлих ги навън и казвам:

– Аз не съм хотел. Чао, търговче.

Но на другия ден човекът пак дойде. Много си приятна, настоява. Ама много. Дай да пием още две чаши.

– Вече продадох стоката на друг – отрязах аз.

– Той пи ли с тебе? – едва диша човекът.

Ами пи, излъгах. Търговчето изведнъж заплака – от очите му сълзи на Ниагарски водопади потекоха. Търгувам сливи за идеална пернишка каменарка от пет години, но никой не е хлипал като този. Ракията ми силна, уж и аз силна, но ако щеш грим сложи, фон дьо тен метър намажи и се гипсирай от руж, все жена си оставаш – усещаш нещата. Човекът плаче.

– Ами аз без тебе какво да правя сега?- пита. -Аз, като не мога без тебе, къде да ида?

Имаш ли ти бизнес? разследвам аз. Нямам бизнес. Пари имаш ли? Нямам, ти всичките ми ги вземђ. Къща имаш ли? Нямам – признава. Майка ми живее в една гарсониера. А какво имаш? Той казва:

– Само като те гледам, ни пари ми трябват, ни къща, ни стока, ни бизнес.

– Ти си луд, човеко – подчертавам аз.

– Ами луд съм.

– Ти за пет стотинки не ставаш.

– Ами не ставам – вика.

Какво да те правя? – питам го. Ми дай да пием две чаши ракия. Ми дай, съгласих се аз.

От сълзите ли, от глупостта му ли, очите му взеха да греят като слънце и полилей едновременно. Много си прекрасна, казва ми.

Пихме ракия, пак две чаши и оттогава, момиче, да знаеш – всички мъже са камъни и от тебе зависи дали ще го носиш на шията, ще го хвърлиш ли в калта да стъпиш върху него, или пък ще изпиеш две чашки ракия с този човек и като мене: три деца ще му родиш и всичките хубави, та хубави, греят.

И като се гледам в огледалото, си мисля – аз вярно съм симпатична, той правилно е преценил.

Следователно, момиче, всички мъже са камъни, но само един между тях е скъпоценен. Той е твоят мъж. Този човек няма особен вкус, той е див, не го бива да прави търговия, но си е твоят камък, момиче. Цената му не пада. Уж одъртява, а става по-скъп. Много си го пази. Направо мини през супера и купи пернишка ракия. Две чашки само. Не повече.

Разбра ли ми съвета, момиче?

Здравка Евтимова