СЕМЕЙСТВО

На Пепи. Внимавай сине!

– Добър вечер, Снежа!

– Добър вечер ли? Ха, ха, ха! Кажи добро утро!

Снежа няма часовник, но поглежда китката на лявата си ръка и се усмихва с изкривена уста. И аз нямам часовник, но и аз поглеждам китката на лявата си ръка, само че не се усмихвам, а си подсвирквам.

– Часът е едва десет…

– Десет и половина.

– Е, добро утро! Въпреки това искам да вечерям!

Снежа мълчаливо отива до печката и сипва ядене от тенджерата в чинията. Аз гледам навън и се радвам на пролетта. Колко е хубаво! След дъждовете грейна ясно слънчице, тротоарите са чисти и сухи, само да имаш велосипед или тротинетка да перпускаш по тях. Тревата в парка стана гъста и мека като килима в нашия хол. В клоните на дърветата пеят птички току над главата ти, но колкото и да се взираш, не можеш ги откри. Алеите са пусти, защото в тази част на парка идват малко хора, и то в неделни дни. И в делнични дни минават понякога мъже и жени, хванати за ръце или прегърнати, но те са толкова мълчаливи и занесени, че все едно не са хора, а сенки.

В такъв ден човек не може да има лошо настроение, а Снежа изглежда сърдита. Веждите й са леко пречупени, а около нослето й има две бръчици. Забелязал съм, че жените са винаги сърдити, когато мъжете са весели. В такива случаи трябва да си даваш вид, че не забелязваш лошото настроение, и да си подсвиркваш.

– Много си весел – забелязва Снежа и ми поднася една консервна кутия, пълна с шишарки.

Сядам да вечерям, а тя разгръща някаква книжка Уверен съм, че не чете, а обмисля как и за какво да ме заяде. Над главите ни пее славей, по-нататък се обажда друг. От сенките на дърветата повява приятна прохлада. Колко е хубав нашият дом, мисля си, а колко е скучно и тъжно, дявол да го вземе. Понякога просто не ми се иска да се прибера.

Снежа нервно прелиства книжката и аз чувам как диша бързо и неспокойно. Седя пред яденето, ала не вечерям. Бях гладен, а сега нямам апетит. Искам да си спомня дали не съм извършил някоя лоша постъпка днес. Ако не си спомня навреме, противникът ще ме свари неподготвен. Но не, нищо лошо не съм извършил. Трябва ли да смятам за престъпление това, че престоях при Радко два часа? Разгледах новата му кола, която баща му донесъл от Франция. Тя е едноместна, червена и има бяло кормило. Дадох му възможност да се надува до насита, а аз едва не се спуках от завист. Мама казва, че да завиждаш на хората не е хубаво, но аз си мисля, че не е лошо… После се отбих при Ема за десет минути. Тя ми разказа набързо съдържанието на приключенския роман, който току-що прочела. И това е всичко. А Снежа си въобразява нещо. Напоследък тя си въобразява много неща. Но това си е нейна работа. Тази вечер ще направя така, че да избягна скандала на всяка цена. Ще си легна и веднага ще заспя. Вярвам, че няма да посмее да се кара със заспал човек.

– Защо не ядеш? – тихо, почти шепнешком пита Снежа.

– Не съм гладен.

– Разбира се, че не си гладен. – Снежа захвърля книжката и сърдито разтребва масата. – Развалих ти апетита, нали?

– Да.

– Омръзнаха ми твоите номера! Вечеряш си редовно навън, а тук капризничиш. Но когато поискам аз да вечеряме в ресторант, все нямаш пари. Обръщаш джобовете си наопаки като просяк и хленчиш: „Ах, съжалявам, останали са ми само за цигари!“

Снежа застава срещу мен и почва да ме имитира. Бърка във въображаем джоб, вади въображаема банкнота и със злобна кокетност я развява под носа ми. Лицето й придобива израз на престорено съчувствие, гласът й става гърлен и груб. Гледам я и не мога да повярвам, че това е Снежа, за която всички казват: „Колко е красива и фина, деликатна и възпитана!“ Навън тя наистина прилича на ангелче. Изчервява се от една дума или дори от един поглед и кара другите да се очароват от нея… Да можеха да видят сега това ангелче? Да видят как си криви лицето от злоба, как ме представя като жалък палячо!…

Тези сцени се повтарят толкова често, че не бива да се вълнувам, а да си стоя спокоен и невъзмутим. Така и правя. Пъхвам ръце в джобовете, отпускам се на един крак и си подсвирквам . Знам, че това вбесява жените, но какво да правя? Отстоявам достойнството си и опъвам нервите й до скъсване. Жените изпадат в истерия, когато не се защищаваш от техните нападки. Достатъчно е да запазиш самообладание за един час и ето че си ги лишил от удоволствието да си излеят злобата върху теб. Да, но, както казва баща ми, в наше време кой има толкова здрави нерви? Малко по малко и мен ме хващат дяволите.

– В никакъв ресторант не съм ходил – казвам. – Бях с приятели…

– Лъжеш!

– В ресторанти въобще не ходя.

– А къде закъсняваш всяка вечер! Мъкнеш се по улиците с приятели! Я ми кажи минава ли оттук параход? – Снежа натиска долния си клепач и ме гледа с изблещено, страшно око. – Знам ги тия приятели в рокли. Заради тях забравяш и дом, и жена.

– Махни си пръста от клепача! – казвам. – Стига си ме гледала с това обелено яйце!

Тя си изблещва още повече окото и вика:

– А, очите ми приличат на обелени яйца, нали? А аз сигурно на кокошка ти приличам? Кажи де, кажи! Добре, че си го призна. Сега и последната мръсница ти се вижда по-хубава от мен. Защото си глупав и не знаеш колко хитри и подли са жените. Ехе, ще се омотаеш в мрежите им, без да се усетиш.

Казвам, че може би има лоши жени, но има и лоши мъже. Зависи от човека…

– Не, не! – казва Снежа. – Мъжете са по-умни и по-благородни. Между мъжете има искрено приятелство, а между жените няма. Те са лицемерни, коварни и завистливи. Ако бях мъж, щях да ги презирам.

– Не забравяй, че си жена…

– Аз не съм като другите. Аз съм честна, умна икрасива. Затова не ме уважаваш. Така е то. Когато имаш нещо хубаво, не го оценяваш както трябва.

– Това е най-умното, което си казала досега. Би трябвало – казвам – да се поучиш от думите си.

Снежа презрително се усмихва.

– За себе си ли намекваш? Ха, ха, ха!

Аз стоя срещу нея с ръце в джобовете, стискам пръстите си в юмруци и усмивката ми не е вече усмивка, а гримаса, която издава слабостта ми да запазя хладнокръвие. А Снежа товаи очаква. Щом повиша тона, ще се настърви повече и ще ме въвлече в скандала. Тя винаги така прави. Както казваше веднъж баща ми, най-напред започва със силна артилерийска подготовка, а след това се хвърля в атака. Не, казвам си още веднъж, няма да й направя това удоволствие. Оттеглям се благоразумно назад и за беда смачквам мукавената кутия.

– Гардероба! Боже мой, гардероба счупи! – вика Снежа извън себе си и гледа като втрещена към небето. – Ох, ще припадна! Ще при-падна!

Сега вече и аз влизам в битката.

– Припадай! – крещя и аз и с неспасяем шут отправям гардероба на двадесет метра. – Ще купя нов. Ще купя два. Десет!

– Ти ли ще купиш? Една закачалка не купуваш, та гардероб ли? Всичко прахосваш навън с „при-яте-ли“. Добре, че аз внасям в тази къща. Един парцал не съм сложила на гърба си, ходя като слугиня и стотинките броя. Всичко чака на моите ръце. Аз вися по опашките, аз готвя и чистя, а ти дори не си изтриваш обувките, когато влизаш вкъщи и чупиш мебелите. И това ако е живот! Ох, сърцето ме боли. Сигурно е рак. Само ракът боли така. Нека! Да знаеш, че ти си ме уморил.

– Такива като тебе не ги лови рак, не бой се.

Снежа рязко се  извръща към мен и слага ръце на кръста си.

– А, ти искаш да се разболея от рак, нали?

– Ех, че си досадна! – казвам.

– Каза ли го най-сетне? Каза ли го! – вика Снежа и тържествуващо удря юмручетата си. – Ето откъде иде всичкото. Призна си, призна си. Най-сетне си призна – повтаря тя и лицето й става много червено. – Ех, като съм ти омръзнала, ще си намериш друга. От ония, които ден и нощ висят в Бамбука. Да ти слага рога. Ха, ха, ха! Да не мислиш, че ще заплача за теб? Охо! Да имаш да вземаш. Още съм млада и красива. – Снежа кърши талията си и замрежва очи. – Не съм минавала покрай мъж да не се занесе. На улицата, в тролейбуса, навсякъде. Само че аз съм глупачка, не знам да живея. Държа на някаква семейна чест. Но отсега нататък тъпкано ще ти го върна. Не си въобразявай, че си единственият мъж на тоя свят. Да беше писател, артист или художник, разбирам, а ти си най-обикновен началник.

Главата ми се замайва от гняв. Вземам шмайзера от пода, а тя крещи истерично и ме пронизва с очи.

– Убий ме, на, убий ме! Само това ти остава да направиш.

– Не искам да лишавам някой писател или художник от съпруга – казвам и хвърлям шмайзера настрани. – Желая ти щастие! Аз ще си намеря по-скромна жена.

– О, заплашваш ме с развод!

– Да, развод. Развод. И още…

– Какво още? – обажда се глас зад мен.

Обръщам се – майката на Снежа. Гледа ни с разплакани очи и цялата трепере. Лицето й е бяло и неподвижно като гипсовата маска, която виси на стената в класната стая. Ние със Снежа недоумяваме и не знаем какво да й кажем.

– Боже мой боже мой! – шепне майка й и пристъпва към Снежа. – Веднага в къщи! Не си си научила уроците за утре, а си тръгнала да скиториш по парка.

– Научих си ги, мамче – казва Снежа.

– Ще те науча аз, като си отидем у дома. Върви!

Тя хваща Снежа за ръката и грубо я повлича след себе си.

– Моля ти се, мамче! – хленчи Снежа и умоляващо се извръща към мен. – Ние си играехме с Пепи ма, мамче, играехме си.

– Млъкни, уличнице! – казва майка й. – В къщи ще се разберем.

Но тя не дочаква да си отидат в къщи и удари на Снежа няколко плесници…

А пък аз гледам след тях и си мисля колко са жестоки възрастните. Наказват те, когато им скимне, и не питат виновен ли си, или не. Ето, Снежа отнесе пердаха, а защо? Нито в локвата сме се изкаляли, нито прозореца на мазето сме счупили, нито пък сме си казали лоши думи. Играехме си на семейство и това е всичко.