Заинтригува ли ви заглавието, приятели? Знам, неизбежно беше. Сега да си дойдем на думата.
Може би сте чели разказа на Самюел Клеменс “The Story of the Old Ram”. В него изобщо не става дума за някакъв си „стар овен”, нито се споменава за чифтокопитни. Боя се, че и в това, което следва, няма да срещнете прасе, заклано под анестезия. Няма да откриете и весели аналогии по отношение на здравната реформа. За нещо друго ще стане въпрос и това, „другото”, започва така…
Байкушев пишеше висока литература. Толкова висока, че в представите си той се извисяваше като Байкушевата мура в родната литература. Умислен и строг, с лула и артистично таке, винаги пръв на културните вечеринки в съюза на писателите – образ непоклатим и леко отнесен. Класически парадокс, оцелял до дните на постмодерната естетика. Това беше Байкушев. Колос с колосана яка и фишу, извиращо изпод брадата на литературен патриарх.
Гарбовски беше нещо различно. Жилав като ганджата в задния ви двор. Летлив като дима є, издухан през ноздрите. Той отдавна бе преполовил четирийсетте, но все още минаваше за младо и нахакано копеле със славата на непризнат поет. Борец срещу суетата, който си умира да е под светлината на прожекторите. Бунтовен дух с бирено коремче и кръгли очилца над бузки на бебок. Ходеше небрежно, с тридневна брадица и прокъсани дънки за три стотака.
Точно тези двамата шумно се настаниха в студиото на радио „Чалгалина” и се погледнаха изпод вежди. Между тях, директно срещу стъклото на апаратната, седеше ухилен водещ, който изчакваше да мине песента на Радо Шишарката „Обичам шопската салата”. Когато това най-накрая се случи, младежът си намести слушалките и започна:
– Здравейте, приятели на поезията! Време е за нашия литературен двубой. В студиото са двама поети от различни поколения – господата Байкушев и Гарбовски! Как сте? Готови ли сте да кръстосате шпаги в ефира на най-слушаното радио?
Гарбовски незабавно взе думата, захапвайки откровеното краесловно „у” на „радио”:
– Ух, дедо, кат’ ти гледам стажа,
май изчезна ти куража,
с ЕГН-то ли закъса?
Май делкото ти се скъса!
Радиоводещият преглътна с усилие, но успя да запази присъствие на духа. Гласът му падна с полутон.
– Г-н Байкушев, каква е поетичната ви реакция?
Старецът смукна от бутафорната си лулица и започна да реди думите на картечни откоси:
– Пише-брише този млад умник
със апломб на всепризнат класик,
а крилатите му мисли, при това,
са мухите в собствената му глава!
– Благодаря за откровеността – каза водещият, въвлечен в неволен асонанс, па си погледна часовника с тревога. – Г-н Гарбовски, ваш ред е. Нещо по-кратичко, може би?
Онзи се прицели в челото на Байкушев с хладнокръвието на снайперист:
– Всички сме напълно ненормални,
това съм казвал много пъти, да, да, да,
а ти защо не гледаш кучета и папагали
или декоративна рибка даже във вода…
В последвалата тишина водещият бе застинал като сърна, която се ослушва. Байкушев го остави да събира смислите на отшумяващите строфи и вдигна показалец, като че търсеше във въздуха спусък на базука:
– Творци модерни, дето се кодошите
с поезията, ха дано ме чуете:
Когато тя изтърка си галошите,
изхвърлихте ги, без да я събуете!
Гарбовски тръсна глава. Навярно се освобождаваше от ехото на поетическата експлозия. Контраатакува на нож:
– За Олимп си тръгнал сам,
с тебе връзка няма там,
джиесем си ти купи,
и ушите наостри:
„Самсунг“, „Сименс“, „Ериксон“,
за да имаш ти фасон!
Байкушев се ококори като петокласник пред диофантово уравнение. Лулата му бавно клюмна надолу заедно с отварянето на устата.
– Охо – внезапно се озари водещият! – Този текст не спечели ли първа награда на конкурса „Миненкьово пее?“ Г-н Байкушев, как ще отвърнете на този тотален хит?
Старецът с усилие се окопити и хвърли сатирична граната:
– Конкурси – болка и наслада.
Един е в рая, друг е в ада.
Лауреатът взе награда.
Литературата пострада!
Осколките от иронията рикошираха в ехидния смях на Гарбовски. Без да дочака покана, той нанесе поредния си удар. С брадва:
– Вчера ти имаше къса брада,
днеска си имаш дълга брада,
утре ще бъдеш ли с гола глава?
А дали ще ти трябва глава?
Старият поет се олюля на стола, вдигна лулата си като боздуган и пусна в атака последната резерва – тежката кавалерия:
– Четейки между редовете,
това на езика ми пари:
Пегасът ти, млади поете,
изглежда е куцо магаре!
Гарбовски изпухтя, скръцна със зъби и продължи:
– … глава, глава, глава, глава…
– Достатъчно, благодаря – намеси се водещият с една фриволно-слънчева интонация. – Поетичният двубой приключи. Драги слушатели, гласувайте, не пасувайте! Звънете, хич не ни жалете! И както казва народът, щом е магаре, куцо да е! Продължаваме с песента “Куцо магаре”…
С „Куцо магаре” завършва и този налуден текст, който скрих под заглавието „Прасе, упойка и сатър”. Направих го нарочно, за да ви покажа колко сме зависими от нелепиците в медийното пространство. Поддаваме се на един абсурд и попадаме на друг. Що се отнася до фрапиращите „стихове”, всъщност те са леко преиначени цитати. Някои от тях дори се пеят в ефира… Не ви пука от това, нали? Чувствате се излъгани? Липсва ви прасето в цялата тази история? Искате си упойката и сатъра? Очевидно позоваването на Марк Твен в началото не е помогнало.
Петър КРАЕВСКИ
