Сляпото куче бай Серафим въздъхна дълбоко и чу гласа си да казва: „Това вече не се издържа, този кучешки живот не е за живеене“. Прииска му се да поплаче, да пролее някоя сълза, но по обясними причини това беше невъзможно, така че всичко се размина с шумно изсекване.

Серафим  имаше през  живота си и добри, и лоши дни. Като млад сляпото куче Серафим бе известен в целия ареал с чара си, чувството си хумор и не на последно място с мъжествеността си. За което Серафим не бе лишен от вниманието на слепите кучки не само от своя, а и от съседните ареали.

Серафим не живееше лошо при социализма, беше се записал отрядник към ДОТ , което му позволяваше да слуша мачове без пари. За сметка на това трябваше да си отваря ушите на четири и  да ходи да ги тръска от време на време в районното. Но тъй като имаше добро сърце и страх от бога, не даваше информация, от която някой можеше да пострада.

Сляпото куче Серафим минаваше за наше куче, тъй като жена му беше в близки отношения с кварталния отговорник в квартала на слепите кучета старшина Развигоров. А е известно, че както тогава, така и сега слепите кучки си падаха по униформените, били те милиционери, военни, железничари,  та дори и горски.

Сляпото куче Серафим не беше пияница, обичаше да пийне по нещо с приятели, колкото, както казват, за настроение. Именно след една такава среща към края на май в петък, прибирайки се в къщи около 23 часа, на Серафим му се прииска да излезе навън и да подиша чистия пролетен въздух. За зла участ камарата пръст, която направи, се оказа в центъра на футболното игрище на местния отбор.

Дядо Тимофей  беше потомък на руски емигранти от първата вълна. Той изпълняваше съвестно две длъжности,  едната полуплатена, на половин бройка, домакин на стадиона. За другата на доброволни начала председателстваше клуба по интереси  „За профилактика на всички болести чрез редовна употреба на анасон“ под формата на мастика, анасонлийка и др. Девизът на клуба се сменяше в зависимост от това с каква болест СЗО ще се бори през годината. Например в годината за борба с болестите на простатата  девизът на клуба звучеше така: „Слаба струя, срам за…, пийте анасонлийка“, а в годината за борба с болестта на Паркинсон съответно: „Смърт на Паркинсона – да живее анасона“.

Още с идването си на работа в събота 9:00 часа Тимофей забеляза позорната камара, намираща се точно на мястото, където съдията Келепиров само след три часа трябваше да постави кожения овал и да даде сигнал за начало на  дербито за оставане на местния футболен отбор в А окръжна футболна група.

Тимофей тегли една псувня, представляваща потпури на старите майстори от сръбски, руски и български произход. И се закле, крачейки с ръчна количка тип Робичка  и лопата в нея към центъра на игрището, че или ще унищожи сляпото куче, или капка анасонлийка няма да сложи в уста до края на живота си.

Но както се видя по-късно, не стана нито едното, нито другото.

За унищожаването на сляпото куче Тимофей реши да използва авангардния метод, разработен от руските учени – с електрически ток. Методът беше много ефикасен, лесен за изпълнение и най-общо се състоеше в това: забиваш два винкела в земята, поливаш обилно терена между тях , включваш в мрежата и пиеш едно за бог да прости на сляпото куче.

Но за зла участ на Тимофей и добра за сляпото куче Серафим  единият от винкелите попадна до металната тръба на водопровода от градската мрежа. При включване на системата  Тимофей  чу силен  гръм и токът на целия град угасна. И както се каза в бюлетина, прочетен по местната радиоточка, за щастие жертви нямаше и щетите бяха само материални.

Серафим  бе щастливо женен за сляпата кучка Марийка, която макар и сляпа, твърдеше,  че може да подуши истински мъж  от 100 метра. Тя беше добра домакиня и строга майка. Бе чула отнякъде за историята на бай Петко от Алековия разказ „Пази Боже сляпо да прогледа“ и възпитаваше децата си така , че никога тази история да не се повтори.

Така си течеше животът.  С напредване на възрастта обонянието на Серафим отслабна и той едва не се отрови с корен на бучиниш , като го бе взел за корен на домат „Биволско сърце“.

Сляпото куче бай Серафим обичаше  да разказва истории на приятели, когато се събираха на по чашка. Един ден едно по– младо сляпо куче го попита:

– Бай Серафиме, защо твоите истории са все с тъжен край?

– А ти да знаеш някоя да завършва по друг начин? –отвърна старецът – така, както бе чул по телевизията да отговаря един мъдър човек на същия въпрос.

Димитър Тодоров