РАЗКАЯНИЕ НА СЪДБАТА

След генералната репетиция при мен дойде една от актрисите, младичка, развълнувана…

– Извинете, моля… Нали вие сте автор на тази пиеса?

– Аз.

– Само не мислете, че аз  нещо…

– Не, не, няма да си помисля, че вие нещо – побързах да я успокоя.

– Имам малка  молба. Всъщност, много, много голяма молба… Но ако не може, разбира се…

Не можах да преценя дали се разсмя, или се разхлипа, но  въздъхнах, защото се сетих каква е работата: сигурно ще помоли да добавя няколко думички към ролята й. Вечната история – на всички им се иска да поговорят по-дългичко.

Актрисата захапа ъгълчето на носната си кърпичка и без да ме гледа, попита с тих упрек:

– Защо вие така с него? Не ви ли бе поне мъничко жал?

– Кого? – учудих се.

– Този, рижичкият младеж във вашата пиеса. Ами че той всъщност е симпатичен. Вярно, не е много умен, не  е и талантлив. Но нали не е виновен за това, той не е лош, даже е много мил, а вие позволихте на тоя противен комарджия да го обере до шушка. Защо?

Смутих се.

– Вижте… Не разбирам… Нали това е пиеса… Ако го нямаше тоя епизод, нямаше да я има и пиесата. Разбирате ли? Нали това е сюжетът.

Тя отново захапа кърпичката и попита укорително:

– Добре, да допуснем, че сте права. Но не ви ли е жал за този беден доверчив човек? Кажете ми откровено – не ви ли обидно, когато пред очите ви тормозят беззащитни хора?

– Обидно ми е – въздъхнах.

– Тогава защо позволявате това? Значи изобщо не ви е жал.

– Чакайте малко – казах твърдо. – Нали всичко това аз съм го измислила. Разбирате ли? Това никога не е ставало и няма да стане. Защо е това вълнение?

– Знам, че сте го измислили. Затова и идвам при вас с молбата си. След като сте го измислили, значи можете и да го поправите. Не може ли да му дадете някакво наследство? Едно такова – неочаквано наследство.

Премълчах.

– Не много, само двеста рубли, за да може да продължи честно живота си, да започне някаква работа… Не искам много – на първо време само двеста рубли… Колкото да стъпи на краката си…

Премълчах.

– Толкова ли е трудно? Ами сто и петдесет рубли…

Премълчах.

– Сто! Сто рубли. По-малко не може – вие го докарахте чак от Бердянск. Билетът в трета класа струва повече! Не можете ли?

– Не мога.

– Господи, какво да правя! Разберете, ако можех, щях от своите да му дам, но не мога! Разберете, никога не бих се унижавала да ви моля за това, но само вие можете да му помогнете! А вие не искате. Помислете си колко ужасно е това! Честно казано, никога не съм си помисляла, че сте толкова жестока. Макар че, да речем, вече няколко пъти съм забелязвала ваши грозни постъпки: или ще изгоните беден студент от квартирата и пред пълната зала ще покажете какъв е идиот. Или ще провалите семейното щастие заради някаква си брошка, изгубена от слугинята. Но винаги съм се утешавала с мисълта, че нямате до себе си добър човек, който да ви обърне внимание върху вашата жестокост. Но как ще ми обясните, че и сега не искате да поправите злото, причинено само от вас?

– Ами аз нищо… Не че имам нещо против, но така ще развалим цялата пиеса. Помислете сама: ни в клин, ни в ръкав – и – хоп – наследство!

– Ами ако се окаже, че предвидливо си е заделил сто рубли за черни дни?

– Не става. Не му е такъв характерът.

– Нищо, че не е такъв, нали важното е той да живее по-добре. Господи! Всичко това само от вас зависи!

Замислих се.

Наистина – свинщина е така да тормозя човека. Нали аз всъщност съм неговата съдба, аз съм го извлякла от небитието и аз си го мъча. Ако имах благородна душа, щях да извличам хората само за да им давам радост и щастие. А аз публично им се присмивам, клеветя, обирам с помощта на всякакви тъмни типове. Грозно. Противно. Време е да премисля поведението си.

– Какво да направим? – казах на актрисата. – Повярвайте, бих се радвала да му помогна, но вече е късно. Генералната репетиция мина, довечера е премиерата. Вече нищо не може да се направи.

– Ужас! Ужас! Човекът направо ще погине!

– Като нищо – съгласих се унило. – Сам, в чужд град…

– А защо не помислихте затова навреме?

– Не знам. Озверяла съм била сигурно някакси.

И двете замълчахме. Седяхме мрачни, с наведени глави.

– Знаете ли какво –реших изведнъж. – Ние тази работа няма да я оставим така! Ще му дадем десет хиляди. Само че не сега, а после, когато пиесата я напечатаме в сборник. Ще сложим звездичка и бележка под линия: този, значи, неочаквано получил от леля си (колко ловко, нали), от леля си десет хиляди, започнал с тях търговия и бързо преуспял. Става ли?

– Миличка! Може ли да ви целуна!

– Разбира се! Хайде да се целуваме – по-леко ще ни стане. Даже не десет, двайсет хиляди ще му дам! Нека се справи без проблеми!

– Вие сте чудесна! А… Само не се сърдете… А на онзи беден студент, който миналата година обиди… когото изгонихте, може ли и на него нещичко?

– Естествено. Този, рижичкият, ще срещне студента и ще му даде от двайсетте хиляди… Да речем – две!

– Да, да, чудесно! Нека се учи на добри постъпки. Вие сте направо чудесна! А… А с другите… Как?

– Само почакайте малко, всички ще оправим!

– Скъпа моя! А сещате ли се за старата мома от онзи разказ, която все чакаше и чакаше… Какво ще правим с нея?

– Дребна работа. Тя изобщо не е толкова стара – няма и тридесет и пет! Ще получи куп пари, ще отиде на почивка, ще се освежи… А там може и мъж да си намери и да се омъжи!

– Миличка! Миличка! Дайте да ви целуна! Знаете ли, даже лицето ви се промени! Честна дума! Ако не вярвате – погледнете в огледалото!

Погледнах.

Вярно – съвсем друго.

А какво – няма да ви кажа.

Превод: Р.Б.