fbpx
От категория: Разкази за всеки ден

ВЛАСТ

Министър В. слезе важно от служебния автомобил и закрачи към официалния вход. Вратата пред него се отвори сама и някак тържествено. Сякаш сградата му се покланяше – червени пътеки катереха дълго мраморно стълбище, силуети на служители тихо пресичаха коридори и безшумно затваряха врати.

Комендантът изрецитира сводката “без произшествия”. Фоайето пред министерския кабинет бе изпълнено с началници. “Добро утро, колеги”. “Добро утро, господин министър”. Секретарката внесе дълго кафе със сметана и пакетче кафява захар, леко поръсено с канела – веднага бе запомнила как го пие. Министър В. не обичаше празните приказки,  бе предупредил оперативките да са точно 25 минути и всички бяха делови. МВР е това все пак, не е министерство на културата. Той набързо раздаде задачите, а подчинените началници без въпроси записваха в бележници.

Това беше власт.

Ето днес например министър В. ще уволни дисциплинарно двама началници средна ръка, а други двама ще покани на разговор, за да им даде час време сами да подадат рапорт за напускане. Доза словесна инквизиция е задължителна, така го посъветва и премиерът. Освен туй, върху масивно бюро чакаха ред стотици заповеди за назначаване и повишаване. А всеки следобед  министър В. подписваше десетки разпореждания за подслушване и проследяване.

Власт!

Тя обаче криеше неудобство. Министърът много добре разбираше, че управление на полиция и пожарна изисква ред и порядък. Имаше разлика между ред и порядък. Преди четвърт век в казармата един подполковник отдели два учебни часа, за да разясни на школниците разграничението, а след това даже ги изпита. Разлика имаше, но каква? – след толкоз време въобще не можеше да си спомни. Както и да е.

За месец време властта изгриза само трохичка от съвестта на В. За да не пострада цялата му съвест, В. забрани на подчинените да му докладват за корупция. Такова знание само щеше да му докара безсъние. Министърът си изработи защитен рефлекс, който прилагаше дори при срещи из провинцията със свои съпартийци. “Добър ден, г-н Министър!”. “Добър ден, приятели! Внимавайте – прекалявате!”. Нямаше нищо предвид, но думите му имаха ефект – предизвикваха смутени, престорени усмивки. Все нечия човчица бе чопнала зрънце от общата паница.

След три месеца на поста, след няколко участия в сутрешни телевизионни блокове взе да свиква с властта. И да я усеща дори сетивно. Кимване на непознати, шушукане, вглеждане. Даже съседите от входа престанаха да го занимават с дреболии. С изключение на онзи ден. В. се прибра от работа късничко, притъмняваше. Чуваше се глъч от междуетажието, курникът на съседките още не бе се оттеглил за сън. “Весеее, добре, че дойде!”. “Кажи, лельо Данче”. Наобиколиха го. Много се гордееха с него, онзи ден се бяха хвалили из квартала какво важно момче живее във входа.  Цял микрорайон бе оповестен, мълвата изпревари люлинския вятър. “От обед нямаме ток, Весе! Асансьорът не работи, не разбрахме какво стори Али Реза в днешната серия. Звънни на енергото да ни пуснат тока, Весе, министър си!” “Ама не на тока, лельо Данче, друг е на енергетиката!”.

Съседките не го чуха, кудкудякаха дружелюбно. Уморен, В. им пожела лека нощ. “Можеш, Весе, знаем, че всичко можеш сега”. В. за­пристъпва в тъмнината към стълбището. Не бе направил и десетина крачки, когато внезапно токът дойде. Моментално хорът на съседките го приветства: “Браво, Весе! Толкова добро момче си, знаехме си ние!…”.

Уморен бе В., не му се обясняваше повече, затвори вратата на асансьора и потегли. Ехото на агитката се отдалечаваше, бабите славословеха.

Него и властта му.

Взе душ, легна в леглото, придърпа одеялото. Телефонът дежуреше върху стол, на ръка разстояние. Вътрешен министър е, не може да го изключи. Убийства, кражби, катастрофи; наводнения, аварии, пожари. Човешки бесове; природни стихии. Нямаше власт да ги спре, но имаше власт да ги бори.

Но какво е власт, запита се В.? И как точно той сега се е покатерил върху нея?

Май му хареса още първия път, когато я помириса…

Споменът прогони безсънието.  Пак се появи казармата. На първия ден ги строиха на плаца. На-ля-во! Лейтенантът протегна ръка и посочи с пръст. “Виждате ли Панорамата срещу вас?” В. я виждаше, бе ходил в плевенската Панорама като ученик. “Представете си, че това е чайник. Когато го изпиете до дъно, тогава ще си тръгнете от тук!” Кратко и ясно.

Случи се някъде на шестия месец, бяха сръбнали от чайника. Ротният бе доловил някакви качества у В., по тази причина съобщи пред строя:

– Утре школник В. ще бъде назначен на дежурство като Пе-Де-Ше!

Помощник дежурен по школа! В ушите на войниците това звучеше почти като генералски пагон или поне като домашна отпуска. Мечта, блян, вдъхновение. Да – за има-няма денонощие, но  власт!

Разводът мина тържествено – под удари на барабанче. Барабанеше и сърцето на школника – как ще се справи?

Дежурният по школа, полковник на доста служба и пред пенсия, потупа своя помощник по рамото:

– Не се притеснявай, школник В.! Рядко стават инциденти. Когато отсъствам от дежурната стая, по телефона командваш ти! Поемаш отговорност, разпореждаш, взискваш! Все едно говоря аз! Армията се крепи на ред и порядък!  Ясно?

– Тъй вярно, другарю полковник! Ред и порядък!

– Отивам да полегна докъм шест сутринта. Буди ме само в краен случай!

– Тъй вярно!

Нощта мина тихо, без инциденти. Чак в 5.30 телефонът звънна. За миг неопитният ПеДеШе се поколеба и вдигна слушалката.

– Другарю полковник, дежурен в първи батальон чака заповед за форма за физзарядка!

Ясно, бъркат го с полковника, който спи в дежурната стая… Десет секунди пауза. Поглед към външния термометър. 3 градуса по Целзий. Пронизващ плевенски вятър.

– Форма – голи до кръста!

– Слушам!

Разбра, че прави грешка – бе изръсил първата фраза, дошла наум. Но бе късно да я поправи. Заповед­та вече бе издадена. Звъннаха му още шест пъти, точно през една минута,  за да повтори нареждането си за всеки батальон:

– Форма – голи до кръста!

– Слушам! – подчиниха му се безпрекословно.

Часовникът показваше шест без петнайсет. Погледна през прозореца към плаца: няколко хиляди школници маршируваха, начело с офицери и старшини. Студът щипеше голи до кръста тела, устни проклинаха безгласно, а дежурният полковник похъркваше на топло, в стаята за отдих. На топло бе и той – овластеният му помощник.

В слепоочията на В. гръмнаха светкавици. Първично усещане за власт. За ред и порядък.

Веселин ВУЧКОВ

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

мИСТЕРИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГЛАСОВЕ

Хакерите са за това – да бърникат из интернет пространството, да блокират сайтове, които не им харесват, и да объркват кореспонденцията между институциите. Преди дни в редакционната поща попадна проектът за изборен кодекс на една от парламентарно представените партии, изпратен до почти коалиционните є партньори. Тъй като никой няма време и търпение да изчете всичките сто и деветдесет страници, ние сме...

Продължете

Йожен ЙОНЕСКО (1909 – 1994)

МОМИЧЕ ЗА ЖЕНЕНЕ Пиеса в едно действие Госпожата носи шапка с изкуствени цветя, закрепена с голяма игла, държи чанта, облечена е в дълга рокля и виолетов жакет. Господинът е в редингот, с черна вратовръзка, дантелени маншети, има бяла брада. Двамата са седнали на пейка в парка. ГОСПОЖАТА: Мога да ви кажа, че моята дъщеря завърши учението си с отлични оценки. ГОСПОДИНЪТ:...

Продължете

СЛЕД КАТО МЕ ПРОБИХА

Когато ме пробиха някъде, миг преди да отворя единственото си око към света, потръпнах от ужас! Настина беше потресаващо. Да, уви. Най-злокобните ми съмнения се оправдаха. Бяха ме издълбали в някакъв си кавал-провинциа­лист! В един български селянин! Къде бе гледал баща ми, свределът, произведен в бляскавата немска провинция Северен Рейн - Вестфалия! Къде се бе отнесла майка ми, острата пила, която...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име