fbpx
От категория: Разкази за всеки ден

АЛТЕРНАТИВНИТЕ НИ БАЩИ

– Върви по пътеката!

– Но, татко, аз вървя по пътеката!

– Не ми се прави на умен! Върви точно в средата на пътеката, Волфганг-Абдулла! Целият ще ми станеш в кал! – И Леополд-Саллах Моцарт за всеки случай перна зад тила своя шестгодишен син Волфганг-Абдулла.

Самата пътека, виеща се край река Залцах, беше, разбира се, пътека от кал, от същата кал, от която беше и калта от двете страни на пътеката, но ако момчето внимаваше и вървеше с босите си крака по средата, щеше да изцапа само краката си, а не и21 празничните шалвари. Бащата вървеше зад детето – също бос, единственият чифт обувки, който бе притежавал в живота си и пазеше за големи празници, се полюшваше в торбичката, преметната през рамо.

По това време Волфганг-Абдулла беше на възраст шест години и три месеца, значи трябва да е било месец април 1140 година от Хиджра (началото на ислямското летоброене, отговарящо на 622 година след Христа). Няколкото десетки къщи със сламени покриви, от които се състоеше Залцбург, също бяха построени от кал, или просто землянки, вкопани в калта. От кал и слама бяха и Голямата джамия на Залцбург, и двете малки. Единствената постройка не само от кал, но и с един втори, дървен етаж беше  издигнатият на хълма край града дворец на мюфтията, покровителя на музиканта Леополд-Саллах, към който дворец в тази приятна петъчна привечер, сред цъфнали сливи и славееви песни се бяха упътили баща и син Моцарт, шляпащи през калта.

– И да преговорим – тази вечер, след като мюфтията приключи с приветствието си, ще последва какво, синко?

– Мюфтията тържествено ще попита младите момченца какво знаят за днешния празник, татко!

–  За което ти си подготвен, нали? Я дай да те чуя пак! И върви по средата на пътеката, за последен път ти казвам! Ще ти откъсна главата!

Момчето изрецитира:

– На днешния празник целият свят отбелязва Прекрасната годишнина от Началото на Истинската вечност, деня, в който в годината 52-ра от Хиджра по волята на Аллах, Всеблагия и Всемилостивия, войските на халифа Омар превземат столицата на неверниците, наречена Константина, и след това…

– След това – какво?

– Ами, нали… след това всичко тръгнало… по мед и масло…

– Я се концентрирай! След това – какво?

– След това, щом империята на неверниците рухнала, войските на Пророка само в рамките на едно поколение…

– За по-малко от едно поколение!

– Да, извинявай, татко, войските на Пророка за по-малко от едно поколение превзели всички други столици на неверниците – и Рим, и Виена, и Париж, и така целият свят излязъл от мрака на многобожието и възлязъл в светлината на Аллах, единствения достоен за възвеличаване! Ъъъ, такова… И Цюрих превзели тогава. И Москва. И… и Милано. Милано бил ли е столица на неверници, тате? Или само е бил голям град на неверници?

Леополд-Саллах само махна с ръка, в смисъл както и да е, това не е толкова важно, синко… Големци от целия Залцбургски емират се очакваше да бъдат събрани в двореца със синовете си, едва ли мюфтията щеше да препита точно неговото момче, а и да го направеше, всички знаеха, включително и мюфтията, че Волфганг-Абдулла няма да става нито историк на Светлото завоевание, нито духовно лице. Защото въпреки крехката си възраст момчето проявяваше видими за всички изключителни музикални заложби.

– Тате, да те питам нещо друго… днес сутринта на пазара циганите ми показаха как се  свири на флейта.

– Пак си ходил, кучи сине, да свириш на инструменти с тия твои цигани, бих те одрал жив тук, на място, ако не закъснявахме за Празника! Какви са тия цигани? Пак тия, от Франкския халифат ли? Дето освен това ти бяха показвали и как да рисуваш!

– Не, наши, тате, немскоезични, от Виенския султанат!

– Не ме интересува откъде са! На вярата на циганин не можеш да имаш вяра! Безбожници! На флейта ще ми учат детето да свири! Инструменти, казваш, имат? Имат и други инструменти освен флейтата, нали?

– Татко, във флейтата специално усещам нещо… нещо вълшебно и…

– Айде, пак същият спор! О, Аллах! Не само на флейта, на ни-как-ви инструменти няма да свириш! В нашата музика, трябва ли да ти повтарям за пореден път, няма инструменти, освен единствения разрешен – даб! (вид голямо дайре, но без дрънчащите метални елементи отстрани; с даб се поддържа ритъмът в ритуалното и често пъти много красиво ислямско мъжко пеене нашид (ед. число نشيد nashīd, мн. число أناشيد anāshīd), единствената разрешена в цяла Европа, Северна Африка и в почти цяла Азия музика през 1140 г. от Хиджра).

– Ама, татко, усещам го със сърцето си! Усещам, че ако към нашите нашиди добавим няколко инструмента…

– Няколко?!?

– Ами да, тамбура ако добавим, отгоре – флейта, отгоре – цигулка, отгоре – малко кларинет и… и много по-красиво и по-пълно ще можем да отдаваме възхвала на Аллах, Създателя на Вселената!

Леополд-Саллах се наведе и рязко хвана за китката детето си. Даде си сметка, че само с традиционните закани за набиване на кол и откъсване на главата няма да постигне желаните възпитателни резултати. Момчето сериозно се беше забъркало. И имаше реална опасност, ако сподели бълнуванията си някъде извън къщи, да навлече много сериозни беди на целия Моцартов дом…

– Виж сега, хабиби! Да го кажем така: не само че е забранено да надграждаме върху нашето пеене нашид, а просто няма нужда!

– Как да няма нужда, като аз го чувам; щом си затворя очите, всичките инструменти чувам, насложени един върху друг…

– Няма нужда, хабиби, да допълваме нашид, точно както няма нужда да допълваме думите на Пророка, мир нему – вече дванайсет века думите на пророка Мухаммад казват всичко, което има смисъл да бъде казано и написано във Вселената! Някога, в тъмните векове, преди Светлото завоевание, хората, понеже живеели в мрак и не знаели кое какво е, и не можели да си обяснят величието на Вселената, и правели глупости, подбуждани в мрака от Сатаната, пишели книги, свирели на инструменти, рисували мацаници по стените и подовете на сградите, дори се събирали всички на едно място, за да плачат или да се смеят заради измислените страдания или шеги на някакъв там лъжец, който, покачен на сцена, им рецитирал… както и да е…  Ти ще бъдеш музикант, да, както съм ти обещал, както мюфтията също желае да стане. Ти ще бъдеш прочут и щастлив изпълнител на нашид като татко си. Слушаш ли ме изобщо?

Леополд-Саллах се почувства, все едно обяснява на лястовичките, които свистяха в дъхавия пролетен въздух. Почувства се, все едно проповядва на облите камъчета по речното дъно… Момчето го гледаше с любезна незаинтересованост. На устата му стоеше невнятна тънка усмивка – някъде между истинското щастие и идиотизма. Очите му – видимо вгледани някъде навътре.

– Аз, млади господин Моцарт, като говоря, не пърдя, че да се правиш, че не ме чуваш! Слушаш ли ме изобщо?

Отсреща – пак нищо. В смисъл детето каза:

– Слушам те, татко, всичко разбрах.

– Какво всичко? Кое всичко?

– Всичко, което каза, татко.

Леополд-Саллах полуспонтанно, полу съвсем съзнателно мотивирано взе решение какво да направи, така че в главата на сина му да влезе поне нещо. Пресегна се и изпълни решението незабавно – главата на детето се отплесна назад от силата на шамара, то загуби равновесие и падна по дупе в калта отстрани на пътеката.

– Ха така, сега и целият се изкаля, на петдесет метра пред двореца на мюфтията. Нито има с какво да те преоблека, нито кога! – И (това вече не можем да разберем защо) ритна зяпналото от изненада и седнало в калта дете Моцарт, ритна го с калния си бос крак в горната част на гърдите. След което каза:

– Айде, стига вече, ставай веднага, закъсняваме!

Двайсет минути по-късно бащата и синът му вече са в голямата зала на двореца на мюфтията на Залцбург – правоъгълно помещение с пръстен под, седем на двайсет метра, с дъсчен таван и бели варосани стени с няколко малки зарешетени прозорчета в тях, през които се провират лъчите на непобедимия залез. На пода седят петдесетина мъже, наредени по дължината на стените, сервирани са вкусна изворна вода и сладкиши. На подиума в единия, по-тесния край на залата оркестърът – и той състоящ се от насядали мъже – изпълнява тържествен нашид. Прекрасно, силно пеят осмината мъже, всичките, както повелява традицията на нашид, с бели ленени дрехи, с бради, но без мустаци, Моцарт-баща – в средата, обут с празничните си чехли, могъщ водещ вокал, отдясно на него – братовчедът Клаус-Мустафа отмерва ритъма с даб. Ето, вижте как върви този нашид:

Аллах е най-великият,

Уханието на парфюма се носи.

И колко е прекрасна миризмата на мускус,

Носеща се от Неговия Вестител.

Аллах, Аллах!

Ние дойдохме в Ал Мадина,

За да посетим нашия Пророк.

Аллах, Аллах, колко е хубаво, ах!

О, Аллах, благослови нашия водач и Пророк Мухаммад,

Неговото семейство и неговите приятели!

Пеенето мощно отеква и кънти в дъсчения таван, мюфтията на Залцбург одобрително прехвърля зърната на кехлибарената си броеница, доста от гостите също прехвърлят зърната на броениците си, което образува един всеобщ фон от приятно потракване на кехлибар в кехлибар, докато всеобщото, почти постоянно поглаждане и приглаждане на брадите на публиката не образува никакъв, или почти никакъв звук.

Той е по-скъпоценен от родителите ми

Душата си ще жертвам за него, моя Пророк

О, другари мои, призовавам ви да изпратите балгословиите си

на Таха, който произлиза от Аднан, който е дядо на Пророка.

Мъничкият калничък Моцарт също е получил и толумбички, и кюнефенце. Седи Волфганг-Абдулла по турски в най-отдалечения от сцената ъгъл, почти до вратата, не вижда баща си и останалите изпълнители, пред него в плътен ред са гърбовете на насядалата публика. Очите му и бездруго са затворени, тънката, леко налудна усмивка си е все там, върху ошамареното му личице.

Възхвалата на Пророка лекува страдащите.

Възхвалата на Пророка утолява жадните.

В моя живот и след като животът ми свърши,

Дръж ме за ръка и ме води, о Аллах!

И така нататък.

Ако се вгледаме в личицето на малкия Моцарт, ще видим, че устните му, усмихнати, едва забележимо се движат, сякаш момчето припява шепнешком, но припява си нещо друго, нещо повече от думите, с които се извисява гласът на баща му. Ако за миг само можехме да се озовем в душата на малкия Моцарт, сигурно бихме чули как вътре в душата си върху нашид пеенето той наслагва множество инструменти – и познати, и непознати, – добавя звуци, мотиви, мелодии и хармонии – и минали, и бъдещи, и такива, които никога няма да прозвучат в тази Вселена. Върху пеенето, което чува с ушите си, вътре в себе си детето Моцарт наслагва звуците от триенето една в друга на Небесните сфери, песента от движението на планетите на Създателя.

Радослав ПАРУШЕВ

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

Абонамент`2023

Остават броени дни до края на абонаментната кампания - имате възможност да направите абонамент за "Стършел" във всички пощенски станции, в редакцията на вестника или онлайн само до 15 декември! Всички подробности можете да намерите на https://www.starshel.bg/abonament/  Не чакайте последния момент, за да не изпуснете влака!

Продължете

Орден с име на салам

З-з-знак ни дадоха от президенството – наградиха с най-високия орден „Стара планина” не кого да е, а мултака Николай Вълканов, дясна ръка на баш-мултака Илия Павлов, застрелян от неизвестен извършител. И от най-високото място в държавата ни казаха в прав текст: ДС пак е тук и пак ви управлява! Ето какво пише в Уикипедия за  групировката Мултигруп:  „През 90-те години на...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име