Наричахме я Джеси
Учителката ми по математика в прогимназията, другарката Джилизова, беше особен
човек. Помежду си я наричахме Джеси. Не пропускаше да отбележи:
– Юльия? Ти пак си яла смешни понички днеска. Много пречиш в час!
Аз се ухилвах, защото не ми казваше името като хората, а тя се смееше насреща ми. Зелените й очи добиваха триъгълна форма, лицето йє се окръгляше в голяма разполовена окръжност – като поничка, разчупена за двама, и обещавах следващия час да слушам.
– Ще те сложа да седнеш до Велко, за да мълчиш! – заканваше ми се тя и винаги си изпълняваше наказанията.
Велко беше нейният син и от друга гледна точка разпореждането й да седна до него, като вдигнат Ганчо от законното му място, можеше да се счита за привилегия. Но кое момиче би предпочело да седи до сина на класната – скучния отличник по математика с бледо лице и изпит поглед, пред това да си пише бележки в час с някоя весела приятелка от съседния чин?
Гледах ту в ръцете на Велко, ту в гърдите на другарката Джилизова.
Той имаше дълги жълти пръсти с неподрязани нокти с черно под тях. Когато не записваха цифри в тетрадката, пръстите му се преплитаха нервно и се чупеха в невъобразим ритъм. Пък едрите гърди на другарката Джилизова стърчаха напред към класа като два хоризонтални Монблана. В прохода между тях се къташе красив часовник, окачен на верижка по златарската мода от онова време.
Веднъж тя се наведе леко напред, часовникът напусна топлата гравитация на тялото й и остана да виси свободно върху ланеца в триизмерното пространство. Тя го подбутна с пръст и той започна да се люлее като обърнат надолу метроном.
– Ето, деца – часовникът се лульее! – каза приветливо на граовския си акцент и продължи математическата си демонстрация.
Някои деца следяха часовника и разсъждаваха върху математичските явления, други седмокласници гледаха алпийските възвишения на тялото й и си мислеха за други неща.
– Това е ротация! – завърши атрактивната си презентация математичката и ни погледна доволно.
Часовникът й спря да тактува пулсиращата си мелодия и тихо улегна в котловината на гърдите й.
Когато класиранията след седми клас вече наближаваха и се усещаше масово напрежение преди кандидатстването за езикови гимназии, другарката Джилизова ме наказа по особен начин, без да ме слага до восъчната фигура на сина си. Всички бяха заболи носове над тетрадките си, когато в потока на всеобщата умора и отегчение тя неочаквано обяви математически антракт:
– Ученици, тази задача няма да я пиша на дъската. Нея и Юльия може да я реши…
Погледнах я. Другарката Джилизова ми се усмихваше, както обикновено, но устните й приемаха формата на разностранен триъгълник, а двете страни на лицето й се раздалечаваха в неправилната окръжност на разкъсана поничка.
Никога след това аз не се засмях в нейните часове, никога след това тя не можа да ме заговори в междучасията, дори когато ме сплашваше, че ще ме направи своя снаха. Нито веднъж не я срещнах и след като завърших седми клас.
Обаче започнах да усещам, че трябва да я потърся, че искам да й кажа, че не й се сърдя повече, че дори си похапвам понякога от ония смешни понички. Но не намерих време за това.
След много години на единствената среща на класа видях Велко.
Каза ми, че майка му вече я няма.
Той работеше в банка, носеше елегантен костюм и имаше красива прошарена брада. А аз не му казах, че можех да бъда снаха на математичка.
Юлия ЙОРДАНОВА-ПАНЧЕВА
_______________________
Конкурсът продължава! Очакваме Вашите разкази, фейлетони, стихове, карикатури, на starshel.priateli@gmail.com
Условията за участие можете да намерите на сайта на вестник „Стършел“.
