fbpx
От категория: Каква стана тя

МАРКО ГАНЧЕВ НА 3 Х 30

СТОИК, ИРОНИК И НИКОГА ЦИНИК

Зрението ни е просто устроено – виждаме каквото гледаме: стол, маса, на масата солница, на мивката сапун.

За Марко сапунът е предметът, който пръв изчезва в кризисни времена – да няма с какво да мажат въжето за тия, дето са за бесене. Ще се появи след кризата, тоя път с него да измиват ръцете си…

Поезия от нищо и никакъв сапун.

Какъв е този поглед, който вижда не само каквото гледа, – а встрани, че и наоколо, в кръг, в далечина и дълбочина?

Има птици с особени клетки в очите, фасети, за да виждат в много посоки и да избягват опасността.

Марко Ганчев има фасетъчни очи. Друго обяснение за поезията му нямам.

Деветдесет години той наблюдава нашия земен свят, а от седемдесет го описва : предмети, събития, явления, състояния, небесни НЛО, политически утопии, манипулации, имитации, подвизи на Нищото. (Има заглавие „Ветерани на Нищото“)

Помня първата му публикация „Умира дядо“ (1954). В последния си час старият селянин поискал да донесат от плодовете на труда му. (Между тях – пита слънчоглед.) Протегнатата суха ръка напомняла слънчогледово стъбло. А „Навън люлее вятър слънчогледа и сякаш в ранната синевина / навежда някой питите и гледа / дали са зрели всички семена“.

Малка балада, в която, зад сълзите на внука, прозира тревогата за бъдещето на голямата челяд на стареца, за рода.

Така започна пътят на поета Марко Ганчев и продължава – слава Богу! – девет десетилетия – в един и същи стил, с един и същи почерк (на машина или лаптоп!); без опити за версификации (словесни  квилибристики). Едни и същи форми се пълнеха с ново съдържание и няма омръзване и досада, а усмивка и читателски възторг.

Може да не съм прав, но друг подобен случай в нашата литература не знам.

В древността, вероятно, така са се появили човеците, задаващи въпроси и търсещи отговори, философите. Мисленето ги е разслоило на мистици, стоици, циници, перипатетици (Понятийни мислители, които философстват, докато се разхождат). Перипатетик беше Радой!

Марко е стационарен, мисълта му е само в движение. Мисъл в образи, която дарбата комбинира в стих, в парадокс и абсурд, в каламбур или внезапен тъжен акорд. Няма да го чуете да разказва виц на маса, не е шоумен, търсещ римата на „ало, ало, майката си е …мбало“ (Новата дума за българска болница). Неговото чувство не е на повърхността, а в дълбочина, като пулса на здравия организъм.

Едно лято на плажа на Кабакум (1967) каза, че ще върнат думата „господин“, когато сиренето стане пет лева. (Беше два). Нарече опитите за реформи в татовата партия „Комедия дел парте“. В парламентарната зала (1990) го чух да казва:

„Отчайваща гледка – тия отляво, като отделиш Валери и Димовски, до един нямат чувство за хумор“.

– А ние, отдясно? – попитах.

– Същото. Виж кои нахлуха и седнаха най-отпред. Няма за тях мило-драго. Само един устрем към властта.

– Не са много…

– И трийсет и девет са достатъчни – каза Марко и улучи бройката на щурмоваците, предвождани от Едвин, Данчо, Сашо, Венци (коня) – та до последния Гошо Т., който виждаше властта във вид на винпром. (И другите не останаха на сухо, но Т. успя да си приватизира винпрома).

Марко не беше щурмовак. Преглътна стоически изключването от демократичната рота; съсипването на „Литфорум“, вестника, който той създаде, издание уникално в литературната ни периодика. Последва отпадане от групата на дисидентите, които групенфюрерът Неделчев подреди. Марко не беше активен борец, макар че след дисидент № 1, Джери Марков, най-много бе говорил по вражеската „Свободна Европа“.

Избягваше известно време да минава по „Раковска“, където, около синия партиен дом, протестъри, разярени като изправеното лъвче, хвърляха камъни и храчки (по липса на дърве…)

Запомни ги като очевидец: „Предател! – викаха тълпите сини. / Ей, ренегат! – червените вилнеят. / Червените ни рани стават сини / додето сините ни червенеят“.

Не можеха да го уплашат. Той знаеше частта от човечеството, ощетена откъм хумора. В разни епохи там бяха секли ръце на премиер, душили глас на щурец, хвърляли в килия певци на природни красоти, застрелвали някого само защото им приличал на Елин Пелин. Те вярваха в утопии, но не се отделяха от коравата земя, където имаше буци, камъни, яйца и риба цаца.

Потомците им днес щяха да ровят костите на Щастливеца, да готвят „по заповед на Тангра“ клади за книгата „Бай Ганю“…

Сетне го забравиха отведнъж. Бе попаднал в списъка от времето на Шесто, оживял и жив в наши дни. Списък на задължително забравените. Нямащ нищо общо с епопеята на дядо Вазов, който бе утринна мъглица; днешният е смог. Уж си тук, но май те няма. Поляците и днес тачат своя сатирик Лец, сърбите се гордеят с Момо Капор. Името на Марко няма да срещнете по вестниците (само в „Стършел“!)

Няма го в телевизиите, в научните конференции на НБУ; радио „Волгин“ не излъчва „Валидолче вита“ и песните по негов текст.

Всъщност той е тук, сред нас, жив и здрав. И на 90! Поет, с корен от родното Дряново. Стоик, ироник и никога циник.

 Георги МИШЕВ

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

СТОКОВАТА БОРСА НА СИНА МИ

Миналата седмица от правителството ми се обадиха да погледна Плана за възстановяване на лаптопа, преди правителството да подаде оставка, за да спазим сроковете. За да кротува 2-годишният ми син, му дадох телефона. За няма и два часа оправих всички критични грешки, дадох детайлно насоки какво да включат още и накрая си взех телефона от детето. Оказа се, че нашият влязъл в...

Продължете

КОНКУРС “ЗИМНИ ПРАЗНИЦИ”

ПРАЗНИЧНО КАФЕ Пенсионерският клуб беше саморъчно направена постройка пред блока, вътре с печка кюмбе и чистак новичка машина за кафе, подарена от внука на дядо Марин – клубния председател. Тя бе от най-модерните, които сами мелят кафе, сами правят всичко, даже и говорят на няколко езика. Старците така употребиха машината, че тя заговори на китайски и когато трябваше да й се...

Продължете

Докато на Борисов му е много „вътрешно”, Иванчева е вътре

На пръв поглед между двата случая има общи неща – подхвърлени пачки евро и златни кюлчета в чекмеджето на нощното шкафче на единия и 70 хиляди евро в автомобила на другата. Обстоятелство, доказало безпощадно ясно, че паричната единица на еврозоната вече се е наложила като универсално разплащателно средство в определени среди на висшето общество, докато депутатите все още умуват дали да...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име