fbpx
От категория: Класика в жанра

Руси коси

Алберто Моравия (1907 – 1990)

В Рим казват: „От Згургола ли си? Върни се в Згургола. Защо не си останал в Згургола?”, за да покажат, че някой е недодялан, невежа, селяк. Надменност на римляните. А би могло да се отговори, че по-многото познава по-малкото и че Рим, преди да бъде Рим, сигурно е бил Згургола и може би нещо още по-недодялано. Както и да е, аз съм от Згургола и поради това станах прислужник, от любов именно към Консолина, която е също от Згургола. Ние бяхме сгодени на село, когато тя дойде в Рим, на работа. И после прави-струва и успя да ме настани прислужник в дома, в който тя беше готвачка. Каза, че съм неин земляк, но им каза, че сме годеници. И така, ето ме заедно с годеницата ми в дома на Паломбини, богат търговец, който имаше магазин на Прати.

Консолина беше девойка като много други от нашия край. Приятна, поне за мене, но много недодялана. Бузите є бяха червени като две червени ябълки, а където свършваше червеното, бяха тъмни и малко космати. Очичките є бяха черни, живи, сякаш направени със свредел, под едно твърдо чело, което като че ли казваше „не”, преди още някой да бе заговорил; и над челото — буйни черни и къдрави коси. Тялото є беше яко, но стройно: жени като Консолина надебеляват само след като се омъжат. Аз от своя страна съм нисък и набит, също тъй мургав, дори много мургав, с черни и блестящи големи очи, с остър нос. Обърнете внимание: това, че и двамата сме мургави, има своето значение.

Някой може да помисли, че като сме живели в един и същи дом, като сме спали в две съседни стаи и като сме се хранили в една и съща кухня, Консолина и аз сме станали интимни, може би дори любовници. Но не беше така. Само един месец след настаняването ми у Коломбини тя започна явно да охладнява. Докато една вечер, когато бяхме излезли заедно — тя, за да направи някои покупки, а аз, за да поразходя черното куче вълча порода, което си имаше своите навици — ми го каза направо:

— Не ми харесваш вече, на ти пръстена, съветвам те да не мис­лиш вече за мене.

Можете да си представите колко поразен останах, още повече, че я смятах вече за моя съпруга и бях направил своите планове. Настоях да узная поне причината. Тя ми отговори:

— Не ми харесваш вече — това е причината.

И без да добави друго, си тръгна разгневена, като ме остави да държа ремъка на кучето; а то, клетото животно, се дърпаше, за да последва Консолина, тъй като вече бе свикнало с нея.

Какви са жените! След тая вечер Консолина не само не се смяташе вече за моя годеница, но и искаше да си отида колкото е възможно по-скоро от тоя дом, в който ме бе накарала да вляза, може да се каже, насила. Проявяваше към мене хиляди грубости; мълчеше, когато є говорех; извръщаше се като пепелянка, ако є пипнех ръката. Освен това повтаряше като припев:

—  Ама кога ще си отидеш? Накрая й рекох:

— Ще си отида само тогава, когато науча защо не ме обичаш вече.

Тя сви рамене и тоя ден разговорът ни свърши така.

В една от ония недели, в които Консолина беше свободна, веднага щом излезе, отидох в стаята є, решен да намеря причината за промяната. Консолина беше сиромахкиня като мене, тя беше от моето село, беше прислужничка като мене — и аз знаех къде да я търся. В тая висока и тъмна стая, която гледаше към двора, се носеше миризмата на Консолина   като в бърлогата на някое диво животно и тая миризма беше толкова силна, че поседнах за малко на леглото, замаян, като си спомних какво  бе за  мене тая миризма, когато  Консолина  беше още моя годеница. После станах и затършувах. Отминах грамадния  гардероб,  в  който  се  губеха  малкото дрехи  на  Консолина, отминах сандъка с чеиза, който събираше със спестяванията  си  вече от  няколко  години,  и  се  нахвърлих  веднага върху фибровия  куфар, където, както знаех,  Консолина държеше най-любимите си неща — тия, върху които се бе спряло нейното въображение. За щастие той не беше заключен, ключалката   му  от  дълго   време  беше повредена. Отворих  го   и действително, както бях предвидил, намерих множество дреболии. Ех, жените са като свраките — прибират всичко, което блещи.   Какво  ли  нямаше  в  тоя  куфар!  Тенекиени  кутии,   в които е имало чай или бисквити, брошки от жълт метал за стотинки, една захарна овчица от последния Великден, един игленик  от небесносиньо кадифе,   няколко огърлици от цветно стъкло, няколко празни шишенца от парфюм, няколко бонбониери  за  сватбени   бонбони,  едно чиле  от  разноцветни ленти, повечето къси парчета, паднали на земята от ножиците, една счупена автоматична писалка, една стъклена топка с изглед на черквата „Сан Пиетро”, един розарий от седеф, много иконички и не знам колко други неща още. Ала това, което търсех — пакет с писма, снимка, го нямаше. Потършувах още и изведнъж в една торбичка напипах издут плик, който беше забоден с топлийка. Отворих го и разбрах, че съм намерил каквото ми трябваше — снопче руси коси, обаче не от ония, която се отрязват от главата на любим човек и после се слагат в медальон, а от ония, които остават в четката, след като някой се е ресал енергично.

Тая последна подробност ми отвори очите. Трябва да се знае, че ние в Чочария смятаме за красив не тоя, който е красив, а който е русокос, с бяла кожа и сини очи. Въпрос на рядко срещан тип; и съм уверен, че в ония страни, където русокосите са мнозинство, мургавият привлича много хората именно защото рядко се среща. Кой пък е русокосият, който се харесваше на Консолина, ми го подсказа видът на косите. Не можеше да бъде друг, освен Алфредо, младият господар Паломбини: подобни коси бях махнал от четката заедно с пърхута предния ден. Този Алфредо, студент, толкова изтънчен, колкото баща му беше недодялан и прям, неособено прилежен в учението, но голям любител на грамофонни плочи, на английски цигари и на американски ликьори, беше един от ония руси хора, които на двайсет години губят косите си по цели шепи, а на трийсет години вече са плешиви. Беше къдрокос, с голямо чело и плешив по слепоочията, с изпъкнали небесносини очи, с нос, който се спускаше към устата му, а устата му се свиваше над брадичката — същинска овца. Впрочем и да не бяха достатъчни косите, сега си опомнях други неща, които ми потвърждаваха страстта на Консолина: например при всяко иззънване на звънеца тя скачаше с думите: „Това е младият господар, аз ще ида!” В тоя дом прислужникът бях аз и би трябвало да отида аз при младия господар. Не обръщах внимание на това, но сега разбирах.

Същата вечер в кухнята казах на Консолина:

— Младият господар ти харесва… глупачка! Ама не виждаш ли, че прилича досущ на овчица?

Силно засегната, тя се извърна към мене и отсече:

— По-добре овчица като него, отколкото козел като тебе.

Тоя отговор ми стигаше и тая вечер не казах нищо друго.

Но през следващите дни ми стана ясно, че Консолина не можеше твърде да се утеши с русия момък. Алфредо беше къщно пиле и когато баща му стоеше в магазина, а майка му и сестричката му бяха излезли, той оставаше в стаята си, в дъното на тъмния и просторен апартамент. Но макар и къщно пиле, Алфредо не виждаше Консолина и не бе свикнал с нея. Според мене дори беше подразбрал нещо, защото настояваше да бъде обслужван от мене и каза това много пъти, за неудоволствие на Консолина. Той звънеше ту за кафе, ту за уиски, ту за оранжада и аз отивах и го намирах в кабинета му — голяма стая, която Алфредо беше подредил по модерен начин, с метални и стъклени мебели. От едната страна той седеше, изтегнат в едно кресло, с крака върху масата; от другата страна седеше изтегната в друго кресло приятелката му, дълга и тънка американка, черноока, с бяло лице и червена и широка уста, която приличаше на рана. Тая американка, по едно съвпадение, се наричаше Консуело, което всъщност значи Консолина. Тя винаги носеше изящни панталони, а косите є бяха късо отрязани като на мъж и приличаше на момче. Ще повярвате ли? Стояха заедно по цели часове, но бих се заклел, че никога не бяха се целунали, както трябва. Влизах в стаята, изпълнена с цигарен дим, и слагах подноса на масата, а те дори не ме поглеждаха — все слушаха грамофона. Казах на Консолина:

—  Ти си губиш времето, губиш го… Оня не те вижда и не те чува. Ти си от Згургола, драга моя, а тя е от Ню Йорк. Има разлика и си личи.

Консолина се ядосваше и понеже не є се удаваше да види, може да се каже, почти никога русокосия момък, защото беше готвачка и на повикванията със звънеца той искаше да се обаждам аз, тя се стараеше ту по един, ту по друг начин да го накара да разбере, че го обича. Например един ден купила букет цветя и му се представила като равна с равен в кабинета, когато той, както винаги, слушал музика с приятелката си. Казала му:

—  Подариха ми тези цветя и сметнах, че тук ще са по на мястото си, отколкото в моята стая.

Американката тутакси възкликнала:

—  О, какви хубави цветя!

А той, равнодушен, без да се помръдне, рекъл:

—  Харесват ли ти? Вземи ги… Консолина, увий ги в хартия, та госпожицата после да си ги отнесе.

Консолина се върна в кухнята подпухнала от лошо настроение и искаше да хвърли цветята в смет­та. Трябваше да ги дръпна от ръцете є, после ги увих в хартия и ги занесох отново в кабинета.

В един от тези дни, рано следобед, когато в дома беше само младият господар, ето, че иззвъня звънецът, но много пъти, по особен начин. Отидох и преди още да почукам на вратата, той излезе вън, като притискаше с ръка корема си. Чувствуваше се зле и се оплакваше на висок глас. Консолина, която винаги слухтеше, изскочи от кухнята и го хвана за ръка; той не се противопостави и влезе с нея в банята, където повръща цели пет минути. Консолина му крепеше челото и току повтаряше:

— Трябва да си легнете в леглото.

А той се оплакваше и не се дърпаше. За миг тя му приготви леглото, помогна му да се съблече, сложи го под завивките и после изтича в кухнята да стопли вода за грейката.

Погледнах я и видях, че лицето є беше весело, отпуснато, доволно — за нея тая болест беше цяло щастие, най-сетне можеше да постои край него. Помислих си: ето какви са жените, дори от болестите се възползуват. Консолина беше толкова доволна, че докато чакаше водата да се сгрее и от отворената врата на болния се ‘носеше гласът му, който повтаряше; „О, боже! О, боже мой! О, боже!”, тя затананика тихичко. В тоя момент позвъниха на вратата.

Тя ми каза да наглеждам водата и отиде да отвори. Онова, което се случи после, не можах никога да узная точно. Както изглежда, Консолина отишла да отвори и се озовала лице срещу лице с американката. Ликуваща, Консолина є казала, че младият господар бил болен и не можел да я приеме, а другата отвърнала, че искала да го види. Консолина, която не искала да изтърве болестта, є казала да си отиде, а другата настояла да влезе. Тогава Консолина я блъснала навън, а другата на свой ред блъснала Консолина навътре. С една дума, в края на краищата се хванали за косите. Работата е, че след малко чух високи гласове, караница, после крясъци и едно или две сгромолясвания, а после столове, които падаха, и мебели, които се тътреха. Втурнах се в преддверието: вкопчили се плътно, заровили с ръце в косите си една на друга, Консолина и Консуело се търкаляха по пода, като се удряха и крещяха. Консолина викаше: „Зла гадина! Изверг!”, а американката отвръщаше: „Луда! Оставете ме, луда!” Не споря, че като бяха прави, си личеше, че едната е от Згургола, а другата от Ню Йорк, но на пода не бяха нищо друго, освен две жени, дори две пазарски продавачки на риба, конто се биеха от любов към един мъж. През това време болният се бе показал на прага по пижама и повтаряше с отпаднал глас: „Ама какво става?! О, господи, господи! Какво става? Разтървете ги, моля!”, като притискаше с две ръце корема си.

В края на краищата момичето загуби кичур коси, останал в пестника на Консолина, а пък лицето на Консолина беше цялото изподраскано от хубавите начервени нокти на американката. Същия следобед Консолина си събра бохчата и си отиде. Аз също загубих мястото си — бях земляк на Консолина и нейната постъпка бе хвърлила сянка от неприязън и върху мене. Но аз напуснах дома няколко дни по-късно и дълго време не видях Консолина.

Напоследък я срещнах случайно в градините край гарата. Беше си остригала косите като Консуело, къси, по мъжки, така че бузите є изглеждаха по-издути и по-червени от всеки друг път; в останалото си беше все същата. Беше с един дребен младеж, който я черпеше на една от барачките за разхлади-телни напитки с питие от кокосово мляко. Забелязах, че тенът му беше светъл, а очите — небесносини. Но той носеше мъхната фуражка на колоездач, която не позволяваше да се види главата му. Ала съм готов да се закълна, че под фуражката се криеха руси коси.

Превод: Петър ДРАГОЕВ

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

СТОКОВАТА БОРСА НА СИНА МИ

Миналата седмица от правителството ми се обадиха да погледна Плана за възстановяване на лаптопа, преди правителството да подаде оставка, за да спазим сроковете. За да кротува 2-годишният ми син, му дадох телефона. За няма и два часа оправих всички критични грешки, дадох детайлно насоки какво да включат още и накрая си взех телефона от детето. Оказа се, че нашият влязъл в...

Продължете

КОНКУРС “ЗИМНИ ПРАЗНИЦИ”

ПРАЗНИЧНО КАФЕ Пенсионерският клуб беше саморъчно направена постройка пред блока, вътре с печка кюмбе и чистак новичка машина за кафе, подарена от внука на дядо Марин – клубния председател. Тя бе от най-модерните, които сами мелят кафе, сами правят всичко, даже и говорят на няколко езика. Старците така употребиха машината, че тя заговори на китайски и когато трябваше да й се...

Продължете

Докато на Борисов му е много „вътрешно”, Иванчева е вътре

На пръв поглед между двата случая има общи неща – подхвърлени пачки евро и златни кюлчета в чекмеджето на нощното шкафче на единия и 70 хиляди евро в автомобила на другата. Обстоятелство, доказало безпощадно ясно, че паричната единица на еврозоната вече се е наложила като универсално разплащателно средство в определени среди на висшето общество, докато депутатите все още умуват дали да...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име