Течаха последните декемврийски дни. Витрините на лионските магазини, които иначе
нямат претенции да конкурират Лас Вегас, бяха полудели от светлини и реклами. Затова пиех коняк с чай на една тераса и премислях къде и как да посрещна Моята нова година. Богатият ми избор силно клонеше към „американската легация“ според стария анекдот.
Отгоре американ, отдолу американ, а в средата – легация. Но Н.В. Съдбата е като монетите – има ези и тура. Тя, Съдбата, искам да кажа, ме посети в лицето на Риска, Лариса Ковальова по документи – веселата вдовица на един руски дисидент, която ненадейно ме обви със задушаващата целувка на своите прелестни осемдесет килограма.
— Подгряваш ли? – изчурулика тя и също си поръча коняк.
– Какво да правя, зима! Макар и без сняг!
— Ха-ха, зимa! На младини чупехме леда и се къпехме във Волга. Вие, българите, знаете ли въобще какво е истинска зимa? – подигравателно нацупи устни Риска.– Къде си на Нова година?
– Засега се триумя.
– Аха-а-а. Яснооо! Сняг до колене има при Оленка и Юрочка в Женева. Поканиха мен, аз пък каня теб. Ще сготвя флотски борш с месо, а ти от онзи, кръглия пирог със сирене и листчетата. Ступай!
Петък 10.00, поехме по стария романтичен път, наречен „пътеката на бракониерите“, та видимо сме смутили войнствените им духове. Но това – после. Сега засега стояхме в редицата пред митницата с паспорти в ръка и усмивки на почтени граждани.
Двама митничари с овчарски пес минаваха от кола на кола. Проверка като проверките, докато животинката, видимо изтерзана от казионната храна, навря муцуна в багажа на Риска. Заскимтя жално, заоблизва се и даже замаха опашка. Наложи се да влезем при комисаря. На разговор! Стълбът на закона вероятно от няколко поколения нямаше в рода си човек, който да се е усмихвал, затова много внимаваше да не би той да е първият осквернител на семейната традиция.
– Дайте си документите, моля! – процеди той.
— Вие сте българин? — огледа ме и незнайно защо дълбоко въздъхна.
— Да, моля. Мисля, че там е написано всичко.
Видимо комисарят допускаше, че има шпиони, които не са в състояние да запаметят толкова богата информация.
– А госпожата е рускиня. – въздъхна отново той, но доста полеко. Дали не беше чувал нещо за Русия?
– Да! — отвърна тя, после добави на руски: — „Не се ядосвай, те са такива.“
– Отворете това нещо, моля. — органът посочи тенджерата, увита в одеяло.
Наоколо се разстла упойващият аромат на руски трактир. Боршът можеше да наобядва цял артилерийски разчет. С допълнителното!
Митничарят, безмълвен, гледаше, без да мига. Ние също мълчахме в очакване.
– Какво е това?– отрони най-сетне гласът в униформа.
– Борш! –просъска през зъби Риска. – Флотски!
– ?!?! „Бо-орч“!?!?
Нещастното служебно куче.
С навита до крайност каишка, навряло опашка между задните лапи, то скимтеше така сърцераздирателно, че би стопило сърцето на всеки живодер. От изплезения му език пред краката на комисаря блестеше локвичка слюки. Добре, че най-сетне отнесоха нанякъде, вероятно за анализ, нашите лакомства, защото чувствах как четириногият митничар много скоро щеше сериозно да сгази устава.
Настаниха ни с Риска в малка стая без прозорци, в която камерите и микрофоните сигурно бяха повече от теракотените плочки на пода. От моите късметчета с традиционните: „Любов“, „Пари“, „Здраве“ никой дешифровчик в света не би могъл да сглоби план за преврат в любимата им Хелвеция. А „дрогата“ в Ларискиния борш без водка не хващаше! Гарантирам лично.
Близо три часа по-късно се появи ново лице с повече нашивки. Промърмори няколко учтиви думи, пожела ни всичко хубаво за настъпващата нова година и ни върна документите, тенджерата с борша и баницата ми като за кокошки. После добави, че ни е поръчал такси, което ще ни отведе където поискаме, без да плащаме нищо! Лариска му отговори с една умопомрачаваща казашка ругатня, която изстреля така бързо, та не успях да я проследя до край. Камо ли да я запомня. В общи линии ставаше дума за общоизвестния сексуален акт, в който като действащи лица се преплитаха: Дяволът, Бог, още някакви неясни персонажи плюс майката на стария обущар! Дадох си дума да запиша внимателно този бисер, който по всяка вероятност водеше началото си от татарското нашествие.
Кълна се, че това беше ако не най-веселата, то поне найнеобичайната ми нова година, откакто напуснах България.
Само едно нещо, уви, липсваше за пълното ми щастие. Риска така и не успя да си спомни Онази ругатня. Твърдеше, че є било дошло някак спонтанно, отвътре, от все сърце. Дали пък да не й предложа да занесем пак борш и баница в Женева? На митницата може и да си я припомни.
Жан СОЛОМОНОВ
