Марк ТВЕН (1835 – 1910)
Заех се с издаването на селскостопански вестник не без опасения. Също както човек, който не познава морето, би се замислил, преди да се реши да поеме управлението на кораб. Но бях в такова положение, че заплатата ставаше самоцел. Редакторът на вестника излизаше в отпуск, аз приех условията и заех мястото му.
Чувството, че съм отново на работа, беше възхитително и цяла седмица писах с неотслабващо удоволствие. Материалите отидоха за печат, а аз прекарах деня в безпокойство за резултата от положените усилия. Когато привечер напуснах канцеларията, долу край стълбите имаше група момчета и мъже, които, щом ме видяха, се разпръснаха и ми сториха път, а един-двама казаха: „Ето го!“ Това естествено ме зарадва. На другата сутрин пред стълбите отново имаше такава група, а на улицата и по отсрещния тротоар забелязах други хора, спрели по двама или сами, които ме гледаха с интерес. Когато се отправих към стълбите, групата там се разполови и отдръпна, а един каза: „Виж какъв поглед!“ Престорих се, че не забелязвам впечатлението, което правя, но дълбоко в себе си бях много доволен и смятах да опиша всичко подробно в писмо до своята леля. Изкачих няколкото стъпала и като наближих стаята, чух весели гласове и звънък смях. Отворих вратата и зърнах двама младежи с вид на фермери. Щом ме видяха, те пребледняха, лицата им станаха унили и двамата с трясък се хвърлиха през прозореца. Бях учуден. След около половин час влезе някакъв стар господин с дълга брада и фини, но строги черти. Поканих го да седне. Нещо като че ли го беше разтревожило. Той свали шапката си, сложи я на земята, извади от нея червена копринена носна кърпа и един брой от нашия вестник. Сложи вестника на скута си и докато бършеше очила с кърпата, попита:
— Вие ли сте новият редактор? Казах, че съм аз.
— Издавали ли сте друг път селскостопански вестник?
— Не — отвърнах, — това е първият ми опит.
— Личи си. Занимавали ли сте се някога със земеделие?
— Не; струва ми се, не съм.
— Нещо ми подсказваше, че ще да е точно така — рече старият господин, сложи си очилата и строго ме изгледа над тях, докато сгъваше вестника на нужната страница. — Искам да ви прочета кое ме наведе на тази мисъл. Става въпрос за уводната статия. Слушайте и ми кажете вие ли сте я писали.
Репите в никакъв случай не трябва да се скубят,, това ги поврежда. По-добре да помолим някое момче да се покатери и да раздруса дървото.
Е, какво мислите за това? Предполагам, че наистина е ваше дело.
— Какво мисля ли? Мисля, че е добро. Смислено е. Не се и съмнявам, че само в нашата околия всяка година се развалят огромни купища репи единствено защото се скубят полуузрели, докато ако се разтърси дървото…
— Дърво е баба ти! Репите не растат на дървета!
— Така ли? Че кой казва такова нещо? Това е просто образна реч, чисто образна. Всеки, който поне малко разбира от земеделие, знае, че става въпрос за лоза.
При тези мои думи старият господин стана, накъса вестника на малки парченца, стъпка ги в краката си, изпотроши две-три неща с бастуна, каза, че съм по-глупав и от крава, и излезе, като тръшна вратата след себе си. Въобще така се държа, сякаш беше недоволен. Но как да му помогна, като не знаех какво го безпокои?
Скоро след това в стаята нахълта един дълъг, мъртвешки блед субект с коси до раменете и седемдневна брада, стърчаща от изпитото му лице. Той спря с пръст на уста и се приведе, заслушан в нещо. Нито звук. Субектът продължи да се ослушва. Пак нищо. Тогава той удари ключа на вратата и внимателно, на пръсти, тръгна към мене. Когато стигна на един лакът разстояние, спря и след като известно време се взира напрегнато в лицето ми, извади от вътрешния си джоб един сгънат брой на вестника и каза:
— Вие сте писали това. Четете… бързо! Помогнете ми! Аз страдам!
Започнах да чета и докато думите се ронеха от устата ми, виждах как той постепенно се успокоява, как стегнатите мускули се отпускат; тревогата изчезна от лицето му и то се озари от мир и покой, също като пустинен пейзаж от милостивата луна.
Гуаното е хубава птица, но за отглеждането є са необходими много грижи. Тя не бива да се внася преди юни, нито след септември. През зимата трябва да се държи на топло, където мъти малките си.
По всичко личи, че тази година реколтата от зърнени култури ще е слаба. Затова би било най-добре стопаните да започнат да засаждат царевичните стъбла и елдените питки през юли вместо през август.
По въпроса за тиквата. Това е любимият горски плод на жителите от вътрешността на Нова Англия, които го предпочитат пред цариградското грозде за плодовите си кейкове. Те използуват тиквите и вместо малини при хранене на кравите, тъй като са по-питателни и не отстъпват на малината по вкус. Това е единственият плод от семейството на портокалите, който става за ядене и който вирее добре на север освен кратуната и няколко вида тиквички. Но модата да се сади пред къщите редом с крастите бързо отмира, защото вече е общопризнато, че тиквата не е много подходяща като дърво за сянка.
С наближаване на горещините гъсоците започват да си хвърлят хайвера…
Възбуденият ми слушател скочи, разтърси ръката ми и каза:
— Стига, стига, това е достатъчно. Сега съм сигурен, че нищо ми няма, понеже и вие прочетохте всичко като мене — дума по дума. Но, приятелю, когато тази сутрин разтворих вестника ви, си казах: „Досега все не можех да повярвам въпреки непрекъснатия строг надзор на приятелите ми, ала сега вече знам, че наистина съм луд.“ При тази мисъл нададох вой, който трябва да са чули на цели две мили, и тръгнах да убивам — защото, нали разбирате, знаех, че рано или късно ще се стигне до това, така че нямаше защо да отлагам. Прочетох един от тези пасажи още веднъж, за да съм напълно сигурен, подпалих си къщата и тръгнах. Бях вече осакатил няколко души, а един от страх се покатери на дърво, където винаги мога да го спипам, ако поискам, но реших да се отбия тук, за да не остане в мен и капка съмнение. Сега всичко е ясно и трябва да ви кажа, че оня на дървото излезе голям късметлия. На връщане като нищо щях да го убия. Довиждане, господине, довиждане. Голям товар смъкнахте от раменете ми. Щом разумът ми устоя напора на една ваша селскостопанска статия, нищо вече не е в състояние да го разстрои. Довиждане, господине.
Стана ми малко неловко за осакатяванията и пожара, с които тази личност се беше забавлявала; струваше ми се, че и аз донякъде нося вина за тях. Обаче тези мисли не траяха дълго, защото в стаята влезе редакторът-титуляр. .
Рекох си: „Ако беше отишъл в Египет, както ти препоръчвах, щях да имам възможност да покажа на какво съм способен; но не, ето те отново тук. Така и очаквах.“
Редакторът изглеждаше унил, разстроен и съкрушен. Той огледа опустошенията, които старият бунтар и двамата млади фермери бяха оставили след себе си, и каза:
— Тъжна история, много тъжна история. Счупено е шишето с лепилото, шест стъкла, един плювалник, два свещника. Но това не е най-лошото. Репутацията на вестника е накърнена — вероятно завинаги. Вярно, че никога по-рано той не се е търсил толкова, не се е продавал в такъв голям тираж, не е бил така популярен; ала кой иска да се прочуе с лудостта си и да преуспява поради разклатения си разум? Честна дума, приятелю, улицата е пълна с хора, други висят по оградите и чакат да те зърнат, защото мислят, че си луд. И с пълно право след тези уводни статии. Те са позор за журналистическата професия. Кой, кажи ми, ти втълпи, че можеш да редактираш подобен вестник? Ти нямаш представа за най-елементарните неща в земеделието. Говориш за бразда и брана като за едно и също нещо; пишеш, че кравите си сменят кожата; препоръчваш опитомяването на пора, защото бил игрив и превъзходен ловец на плъхове! Коментарът ти, че молюските не ритат, ако им свири музика, е излишен — напълно излишен. Нищо не е в състояние да обезпокои молюските. Те винаги кротуват. И пет пари не дават за никаква музика! О, небеса, ако цял живот се беше мъчил да станеш най-невежият човек в света, не би се представил по-блестящо. Пръв път виждам такова нещо. Забележката ти, че дивият кестен става все по-търсен търговски артикул, е като че ли специално подбрана да унищожи вестника. Напусни службата, и то веднага. Не желая повече отпуски — само ще се притеснявам. Няма да съм спокоен, като знам, че може през това време да препоръчаш какво ли не. Хващат ме нервите всеки път, когато се сетя за статията ти „Стридени лехи“ под рубриката „Декоративно градинарство“. Искам да си вървиш. За нищо на света не бих излязъл пак в отпуска. О, защо не ми призна, че нищо не разбираш от земеделие!
— Да ти кажа ли, мамул такъв, алабаш, лучи син? Никой досега не ми е отправял по-безчувствена забележка. Четиринайсет години работя в издателския бранш, но за първи път чувам, че човек трябва да знае нещо, за да редактира вестник. Рапон с рапон! Кой пише театралните критични бележки за второстепенните вестници? Шепа издигнати обущари и аптекарски чираци, които разбират от актьорско майсторство, колкото аз от земеделие. Кой прави обзор на книгите? Хора, които никога не са писали. Кой изготвя тежките уводни статии по финансови въпроси? Лица, имали най-малко възможност да се занимават с това. Кой се обявява против битките с индианците? Господа, които не могат да направят разлика между боен вик и вигвам, които никога не са бягали пред томахавката, нито са вадили стрелите от телата на близките си, за да разпалят вечерния лагерен огън. Кой пише позивите за въздържание и вдига шум за спиртните напитки? Типове, които изтрезняват само в гроба.
Кой издава селскостопанските вестници, картоф такъв? Обикновено хора, които са се провалили в поетичния жанр, булевардните романи и сензационните драми, които не са успели да станат репортьори и накрая се хващат за земеделието като временно избавление от бедняшкия приют. И ти се опитваш мене да учиш на журналистика! Господине, минал съм я от Алфа до Омъха и знам, че колкото по-малко разбира човек, толкова по-голям шум вдига и толкова по-голяма заплата получава. Бог ми е свидетел, че ако бях нахален невежа, а не скромен интелектуалец, досега да съм се издигнал в този студен, егоистичен свят. Напускам, господине. След начина, по който се отнесохте към мене, го правя на драго сърце. Но аз изпълних дълга си. Спазих договора дотолкова, доколкото ми се даде възможност. Казах, че мога да направя този вестник интересен за всички слоеве на населението, и го направих. Казах, че мога да увелича тиража на двайсет хиляди броя, и ако имах още две седмици на разположение, щях да го направя. При това щях да ви осигуря най-добрата читателска публика, която някога някой селскостопански вестник е имал — сред нея нямаше да фигурира нито един земеделец, нито един човек, който да може да различи динено дърво от прасковена лоза дори при положение, че от това зависи животът му. Ти губиш в случая, не аз; ти, ревен с ревен! Адиос.
И си излязох.
