В някакви незапомнени време имало един принц, който скоро щял бил да става цар: баща му вече берял душа човекът, та тъй. А по същото време през девет земи в десетата, през девет планини оттатък десетата, в някое си друго царство тамошният цар пък имал дъщеря. Прекрасна, разбира се, каква друга да е… Принцът се казвал Фицълзарапунгел, което значело Елмазът-на-запада, оная пикла царската дъщеря била Ниромороян, сиреч Все-още-неразцъфналият-но-вече-напъпил-трендафил-на Изтока, а татко є се казвал Дако, което според едни значело Пеко, а според други си било все пак Дако. И този Фицълзарапунгел чул за красотата на Ниромороян, за която певци песни пеели с гъдулки по пазарищата.

И пламнал целият – решил, значи, че трябва обезателно да я вземе за жена, докато още не є е разцъфнал трендафилът. Татко му прошепнал немощно: „Ми добре!… Отивай, като си такъв идиот да се жениш!” – а Фицълзарапунгел оседлал коня си (шарколия, естествено, или поне така предполагам), и препуснал.

И като препуснал, прекосил всичките онези девет земи, като пътьом отсякъл главите на пет смаяни лами и пробол три змея, страдащи от дископатия; спасил девет девици-феминистки от едни чудовища, които упражнявали сексуален тормоз над девиците (но после ги оставил да се оправят сами от там нататък, пък те го кълняли на майка, че ги е спасил, и му викали „Върни се веднага, нещастник!”). Отървал една Червена шапчица булимичка и четирите є баби от някакъв сив вълк. (Впрочем там се получило малко неловко, понеже той освен вълка убил и ловеца, но както и да е – стават такива грешки.)

Събудил три-четири спящи красавици, като обаче категорично им отказал да се ожени за тях, целунал една жаба и тя се превърнала в принцеса с кайма, освободил три синджира роби и утешил едни четирсет вдовици, които ревяли за нещо си и тъкмо се канели да се давят в морето, проснато между петата и шестата земя, а отделно от това развалил осемнайсет магии, като намушкал съответните магьосници, и спасил девет бебета, като разкарал с ритници злите орисници… Пак някъде между шестата земя и седмата планина налетял да се бие с един нещастен дракон с осем диоптъра късогледство, който се излежавал до едно вълшебно езеро и не можел да се начуди какъв му е проблемът на тоя некадърник и от какъв зор е тръгнал да се бие с него. „Защо се биеш, бе?!“ – попитал драконът, а той му креснал: „Искам да пия!“ „Ами пий! – учудил с драконът – Кой ти пречи!“

От там Фицълзарапунгел за по-напряко минал през рудниците на цар Соломон, хванал ферибота от пет и половина следобед и заобиколил с него Шильонския затвор, после нещо се замотал в Броселиандовата гора, после изгубил сто двайсет и седем минути в Джурасик парк, после играл барбут с някой си мошеник Дарт Вейдър, после се заклещил между едни сирени, които го съблазнявали със сладки песни по „Капиталът” от Карл Маркс, после насам-натам и не знам си какво си…

И така нататък: извършил много подвиг – много нещо!

Стигнал накрая десетата земя и (както още си бил потънал в прах от дългия път, та едвам се различавало кое е нос, кое брада и кое друго), си рекъл, че дотук – добре.

– Пуу – казал – за едната бройка да се претрепя заради едното женене, да му се не види!

И скочил на калдаръма тоя келеш, вързал кончето на коневръза и нахълтал в двореца. И там казал на цар Дако за какво е дошъл, въобще каква е работата и какво се иска от него. Тоест какво Фицълзарапунгел ще иска от Дако.

– Дошъл съм – казал нетърпеливо – да ти таковам ръката на дъщеря ти! Сега – казал – ябълка ли ще мятаме, с пушки ли ще се надцелваме – орех да улучиме – дуел ли ще правим и там вече кой когото победи?!… Каквото ще да е, ама давай да го правим, че после кой откъдето е. Защото времето лети и страхотно завива в нощта!…

И да видим сега какво станало по-нататък. Царица Костадинка – на инфантата майката – веднага зинала да пее, че ела се вие превива, мома се с майка прощава, а цар Дако още от пръв поглед харесал момчето!

– Бе какви ябълки, бе, душђ! – викнал – Какви ябълки, какви дуели и какво надцелване?! Идвай – викнал – тука и се женє, моля ти се, че дъщерята… такъв пубертет я гони, че ще ми скъса нервите – за най-малкото ми тръшка вратата и вика, че не съм я разбирал! Не мога да я пратя до фурната един хляб да купи, тая пикла. Че и не смея да є обърша два шамара като хората, защото нали царска дъщеря: ония маймуни от опозицията веднага ще ме детронират заради домашно насилие над дете! – та ще съсипем приказката, да му се не види! Пък съм и взел-дал, та тъкмо ще ми наследиш царството. Иди сега първо да те изкъпят момичетата в коритото, че на човек не приличаш и ти миришат чорапите, и бягай да сядаш на трона, младеж!

– Да-да! – отвърнал гордо младежът – Ей сега, веднага!

И допълнил още по-гордо, че, така и така, не щял дарове, ни злато.

– Позлатен е моят трон – казал, – тъй че ще прощаваш. Няма да стане така, както предлагаш! Взимам си само булчето и бягам! – казал.

– Ама защо така сега?! – огорчил се Дако – Недей, бе, човек! Знаеш ли как хубаво ще си живеем? Ти ще си царуваш, аз ще си харча пенсийката, ще си шляпаме карти… Мойта чума всеки ден ще ти прави мусака, тя друго не може да прави, но на мусаката е направо мамата си джаса! А и от тук по-хубаво ще царуваш, сериозно ти казвам, тука все пак сме изток, а изток дело тонкое. Хартията ще измислиш, барута ще изобретиш, простотийки ще ръсиш, дето след туй ще ги обявяват за древнокитайски мъдрости, закони ще си пишеш, каквито си искаш, нђ, питай и генералите ми, те пї ги знаят тия работи!…

– Тц – казал Фицълзарапунгел, – не става!

– Ама защо, бе, момче?! – отчаял се Дако.

– Защо, защо! – отвърнал нетърпеливо Фицълзарапунгел – Много си прост, ваше величество, не знам дали са ти го казвали друг път! Ти – казал – да си чувал някога от заврян зет да се е получило цар?!

Христо КАРАСТОЯНОВ