Речта е произнесена при откриване на учебната година в ЦДГ „Славейче”
в с. Труд, Пловдивско, 2014 г.
Нека оставим дребните работи и за кратко мислим мащабно. Кое е най-мащабното – вселената. Представете си големия взрив – всичко така се е свило навътре в себе си, така се е сгръчкало, като пенсионер пред банкомат, който си тегли пенсията, и изведнъж рязко – бааам – летят планети, образуват се звезди, галактики. Пълно
мазало. Все едно ви е експлодирала тавата с гювеча в хола, който сте ремонтирал за честитото. Да се върнем на вселената. Тя е толкова голяма, невъобразимо голяма. Колкото и да пътуваш, колкото и пъти да се раждаш и умираш, докато трае пътуването, че не може да стигнеш до нейния край и да мушнеш глава под пердето. Изчислено е по формула, която я има и в сметките за ток, че колкото и да пътуваш, все ще стигаш до точката, от която си тръгнал. „Оп, пак стигнахме до Байконур”.
Да се върнем на нашата малка планетка. Тя е толкова невзрачна и непретенциозна, че ако сложим карта на вселената, все едно търсим Шкорпиловци, то Земята няма да може да се види и с електронен микроскоп. Ние сме почти никъде. Във вселенски смисъл почти не съществуваме. Само така си мислим. Същото е, когато дърпаме аванс и отидем да плащаме сметките.
Представете си първата клетка, която се е появила в океана на нашата малка планетка. Какво ли си е казала? Нищо. Била е толкова глупава, че няма накъде. Добре е, че не е могла да се изгуби, а се е заела с размножаване. Хитър ход. Представете си как след милиони години океанът се напълнил с живот и някой дребен организъм му е писнало да се кисне по цял ден в тая солена вода и си е казал: „я да видя какво става на сушата” и е преджапал. Епохално излизане. Триумфално. Tочно както Анита Екберг излиза от фонтана Ди Треви в „La dolce vita”. И после организмът се изтръскал като куче след баня. После цялата еволюция. Представете си маймуната, която слязла от дървото и бърза като светкавица мисъл є казала да си направи дребно оръдие с камъни, за да си счуква черния пипер, вместо да го гълта на топчета. И разни такива дейности сбръчкали мозъка є и тя постепенно станала erectus, sapiens и т.н. Представете си как след милиони години все още неизвестният Айнщайн си седял в патентното бюро в Швейцария и зяпал през прозореца и изведнъж се светнал, изтичал до вкъщи, шляпнал жена си по задника и й казал:
– Милева, ти знаеш ли, че „е” е равно на „м” по „ц” на квадрат.
Страшни неща.
И сега си представете как някой точно в този момент се е качил на една маса и пее с цяло гърло „Псуйем те, животе” на Надя Топчагич. И окото му не мига. Той е във вихъра си. Разперил е ръце, щрака с пръсти от все сърце и пет пари не дава за вселената и цялата еволюция. Поне да пееше „Църно вино, църни очи” на Тома Здравкович. А то…
Не знам, не знам. Но мислете ги тия работи. Мислете мащабно.
Калин ВАСИЛЕВ
