fbpx
От категория: Класика в жанра

80 години от рождението на Станислав СТРАТИЕВ

ЖИВОТЪТ, МАКАР И КРАТЪК

Животът, макар и кратък, е пълен със случайности.

Тъкмо човек си въобрази, че е най-висшето творение на природата, венец на нейната хилядогодишна дейност, че разумът му не познава граници и няма нищо, което да може да му се опре, и изведнъж се случва нещо.

На архитект Стилянов му се скъса копче.

Той подхвана панталона си, който се свлече надолу – копчето държеше всъщност панталоните, които иначе бяха с цип – и се огледа. Наоколо, докъдето погледът му стигаше – блокове, блокове, блокове, жилищен комплекс. А в джобовете му нямаше нищо, което да замести копчето, отхвръкнало някъде из калта.

Архитект Стилянов реши да погледне на случая като интелигентен човек, прие неизбежността да държи с две ръце панталоните си, за да не паднат, и реши, че единственият изход от положението беше да се постави над нещата.

– Човек отиде на Луната – каза си иронично той, – все ще намери изход и от това положение.

Той беше прав, защото след като се полута половин час из еднообразните блокове, най-накрая попадна на голяма стъклена витрина, над която имаше фирма: „Специализирани услуги“.

– Толкова беше – усмихна се Стилянов. – Човек се оправя с всичко.

И влезе.

Вътре седеше замислен човек и гледаше с невиждащ поглед сечивата, които лежаха наоколо. Шевните машини мълчаха, имаше разпръснати напръстници и шивашки разноцветни метри…

– Мога ли да попитам нещо? – каза весело Стилянов, осъзнавайки целия комизъм на положението. – Моят панталон взе, че…

– За въпроси – към информацията – рече човекът.

Архитектът се озърна, но не видя никаква информация.

– Извинете, но не я виждам – рече той. – Да не би да е в друга сграда?

– Аз съм – каза човекът. – Питайте.

Стилянов реши да отмине тази чупка, която направи замисленият човек.

– Можете ли да ми зашиете копчето – посочи с глава той. – Скъса се точно на най-неудобното място. А ципът не държи без копче.

– Шием само с материали на клиента – отвърна човекът.

– Какво значи с материали на клиента? – запита Стилянов. – Как да го разбирам?

– Копче на клиента. Игла на клиента. Конец на клиента – лаконично отвърна човекът.

– Конец на клиента??? – възкликна Стилянов.

– И ножичка, за да отрежем конеца – добави човекът. – Пропуснах ножичката.

Архитект Стилянов се усмихна.

– Че аз, ако ги имам всичките тези работи, сам ще си го зашия – каза той. – Да не е голяма философия…

– Ами зашийте си го – рече човекът. – Щом не е голяма…

– Но моля ви се – каза Стилянов, – как така, вие се шегувате, как с ножички на клиента…

Човекът се усмихна снизходително.

– Специализиран клон – поясни той. – Ние сме специализиран клон за услуги.

И отново се замисли.

Архитект Стилянов понечи да обясни цялото безсмислие на този клон, но нещо във вида на този човек, може би дълбоката му замисленост, го възпря и той усети как отнякъде към него запълзяха първите тръпки на отчаянието.

– Вижте – рече той, – панталоните ми ще паднат веднага, ако не ги държа с ръце. Това положение не може да продължава дълго, нали? Не може ли да се направи изключение, случаят е специален, мене ме чака комисия.

Чакаше го комисия, за да приемат три жилищни блока. По-грозни и по-неудобни жилища архитект Стилянов не беше виждал през живота си и затова беше решил да не ги приема. Каквото и да му струва това. В един момент от живота си човек трябва да направи решителна стъпка, за да може да се гледа после в огледалото.

– Не знам – повдигна безразлично рамене човекът. – Питайте майстора.

Архитект Стилянов направи една обиколка из обширното помещение, надникна зад паравана, държейки с две ръце панталона си, но не откри никакъв майстор.

– Къде е майсторът? – попита той. – В отпуск?

– Аз съм – каза човекът. – Казвайте, че имам работа.

– Как? Вие нали бяхте информация?

– Изпълнявам двете длъжности – рече кратко човекът. – За да не се раздуват щатовете. Е?

Архитект Стилянов понечи да каже нещо язвително, но се опомни навреме.

– Скъса ми се копчето на панталона – рече той. – Ето тук. И ако не го държа с ръце – ще падне.

– Така – кимна човекът, като погледна панталона. – И какво искате?

– Нали ви казах? – повиши тон архитектът. – Искам да зашиете този…

– На мене нищо не сте казвали – прекъсна го хладно човекът. – Казали сте може би на информацията.

Архитект Стилянов усети как го облива топлина, в гърлото му се надигна вик, но той го задържа с последни усилия на волята.

– Исках да ми зашият копчето – рече той. – Това тука.

– Може – кимна човекът.

– Но ми казаха, че шият само с материали на клиента – допълни архитектът. – Игла на клиента, конец на клиента, копче на клиента.

– И ножичка – рече човекът. – За отрязване на конеца.

– Аз имам ножче – каза архитектът.

– С ножче не става – поклати глава човекът. – Няма го в номенклатурата.

– Мойто е с кокалена дръжка – рече архитектът.

– С ножче не става – повтори човекът. – Всяка професия си има тънкости. Вие например какъв сте?

– Архитект – призна Стилянов.

– Виждате ли? – рече човекът. – Дори и там има тънкости. Не може.

Стилянов усети как ръцете му затрепераха, брадичката му се разигра, той се изчерви целият.

– Едно изключение въпреки всичко – каза той, – случаят, както подчертах пред колегата ви от информацията, е специален – чака ме комисия. Ще вземат да одобрят тези грозни блокове. А в тях ще живеят хора.

Човекът поклати глава.

– Блоковете са си блокове – рече той. – Това си е ваша работа.

– Но може би там ще живеят вашите деца! – каза архитектът.

– На моите деца аз съм им построил къща – отвърна човекът. – Ако чаках на вас…

– Поне вижте ножчето – помоли Стилянов, – може да ви хареса.

Човекът се замисли, въздъхна и великодушно рече:

– Къде е?

Бръкна в посочения джоб, извади го и започна да го наблюдава. Големият стенен часовник тиктакаше и опъваше нервите на Стилянов.

„Още петнайсет минути – мислеше си той нервно – и ще го одобрят. И за какво – за едно копче! Но пък как да се явя по бели гащи пред комисията!“…

– Ножчето не е лошо – каза след зряло размишление човекът – В краен случай можем да отрежем конеца с него. Въпреки че не е редно да работим с нестандартни инструменти.

– Благодаря! – каза Стилянов и се изчерви от това съвсем неочаквано за него подмазване. – Благодаря ви от сърце!

– А копчето? – каза човекът.

– Кое копче? – не разбра Стилянов.

Човекът го погледна с досада и въздъхна.

– Копчето – каза той. – Дето ще го зашием. Къде е?

– Изхвръкнало е някъде – сви рамене архитектът.

А после най-безсрамно излъга, че е бил в трамвая и там, в голямата блъсканица, го е изгубил.

„Защо лъжа? – мислеше си той, докато лъжеше. – Защо лъжа, Боже, защо не му кажа истината? Какво става с мен?“…

– Значи нямате и копче? – попита човекът.

Архитект Стилянов се изпоти, ушите му пламнаха от срам. Не беше изпитвал такова чувство от училище, вече двайсет и пет години.

– Нямам – призна той. – И съм във ваши ръце.

Човекът мрачно поклати глава.

– Лошо – каза той. – А игла?

– И игла – наведе глава архитектът.

– Че то какво се получава? – рече човекът. – Както върви, вие май и конец няма да имате?

И го погледна.

– Нямам! – рече рухналият архитект. – Нищо нямам – от игла до конец.

Човекът го гледаше изумен, той просто не можеше да повярва.

– И конец нямате?! – попита, невярвайки той.

„Господи! – мислеше си архитектът. – Ама това е идиотщина, защо не му кажа, че е идиотщина, какви са тези игли и конци, та той е най-обикновен шивач, при това е и ограничен човек, нали го виждам, положително не чете книги, сигурно е съвсем бос… Защо не му кажа, защо се държа като кокошкар, когото са заловили с кокошката в ръце? И откъде-накъде съм длъжен да нося в себе си игли и конци? Аз да не съм галантерист?…“

Това си мислеше архитект Стилянов, но каза съвсем друго.

– Нямам – каза той. – Нямам конец. Вие няма ли да бъдете така любезен, аз ще…

– Ама защо ми губите времето! – прекъсна го човекът. – Що не казахте веднага? Какво ме баламосвате с вашата кокалена дръжка?

– Не ви баламосвам – плахо рече архитектът. – Дръжката наистина е кокалена. Вие нямате ли конец и игла, нали с това работите. Защо не ми услужите, хора сме.

– Имахме – рече сърдито човекът. – По-рано. Но гражданите се оплакваха, че сме им крадели конците, копчетата, материалите… тогава, за да се премахне възможността от злоупотреба и да се улеснят гражданите, направиха клона си специализиран – шием само с материали на клиента.

– И никой ли не може да ми помогне – извика архитект Стилянов. – Никой ли? Аз съм тръгнал да извърша едно добро дело, а никой не иска да ми помогне! Не мога да отида там по бели гащи!

– Само отговорникът на клона може да разреши – рече човекът, като го наблюдаваше замислено. – Друг никой.

– Слава Богу! – извика Стилянов. – Къде е отговорникът на клона?

– Аз съм – каза човекът. – Вие по какъв въпрос?

– Как??? – рече Стилянов. – Вие нали бяхте… друго!

– Изпълнявам няколко длъжности – рече човекът. – Така се уплътнява щатът. Е, вие по какъв въпрос?

– Как по какъв! – завика Стилянов. – Как по какъв, какво ви разправях досега, нали за копчето ви разправях… Как по какъв!…

– Обяснете спокойно, гражданино! – каза човекът. – За какво копче?

„Ще го убия! – реши Стилянов. – Ще му забия ножчето в гърдите, чак до кокалената дръжка. Още никой не се е държал така с мене. От къде на къде, аз съм специализирал в Швейцария!… Сега ще го убия!…“

Но ръцете му бяха заети, с тях държеше панталоните си и моментът за убийство премина. Следващия момент архитект Стилянов се чу да обяснява най-подробно за копчето, за иглата и за трамвая, в който блъсканицата е преминала всякаква граница.

– Казаха ми, че вие можете да разрешите да ми го зашият с ваши материали – завърши той обширното си изложение.

– Кой ви каза? – учуди се човекът.

– Майсторът – отвърна Стилянов.

– Прехвърля отговорността по-горе – намръщи се човекът. – И въобще с този майстор ние трябва да си поговорим, много се е разпуснал напоследък. Значи, вие искате с наши материали?

– По изключение – подчерта Стилянов. – Нямам друг изход.

– По изключение може – каза човекът. – Ще трябва обаче да попълните собственоръчно декларация, че се отказвате от ваши материали и желаете с наши.

– Собственоръчно няма да мога – обясни архитект Стилянов, – ще ми паднат панталоните.

Човекът се замисли, почеса се по главата и реши:

– Добре, аз ще ви я попълня, вие само ще подпишете. Аз ще ви държа панталоните, докато подписвате.

– Благодаря ви – каза трогнат архитектът. – Много съм ви задължен.

– За нищо – отвърна човекът. – Започваме. Име, фамилия, професия.

– Петър Янакиев Стилянов, архитект.

– По-бавно – каза човекът, докато записваше. – Не мога толкова бързо. Съден, неосъждан, роднини зад граница?

– Неосъждан, несъден, нямам роднини въобще – каза архитектът.

– Как? – учуди се човекът. – Никакви?

– Никакви – рече бавно Стилянов. – Аз съм произлязъл чрез деление.

– Пиша „Никакви“ – рече човекът. – Това с делението не го разбирам.

Той поклати глава и продължи да задава въпросите:

– Участвал ли е в бригадирското движение, членува ли в обществени организации?

– Да, да, да! – изрева архитект Стилянов.

– Третото „да“ за какво е? – попита човекът.

– За всички останали въпроси! – отвърна архитектът. – Аз не заминавам за чужбина, искам да ми зашиете копче.

– Всички искаме това – каза човекът, – но си има ред. Не стига, че правим изключение, нарушаваме реда, ами и ще крещите на всичкото отгоре. Тука глухи няма, ясно ли е? Ще се държите прилично, независимо че сте архитект, пред копчето няма архитект, няма агроном – всички са равни. Ясно ли е?

– Ясно е – съвсем отпаднал рече архитект Стилянов. – Извинете.

– Подпишете тука! – каза човекът. – Аз ще ви държа панталоните.

Архитект Стилянов подписа и хвана отново панталоните си.

– Така – рече човекът. – Дотук – добре.

Погледа малко подписаната декларация, прочете я с мърдане на устните и я сложи в чекмеджето.

– Поръчката е приема – каза човекът. – Експрес ли искате или бърза? Или може би обикновена?

– Експрес – рече архитектът.

– Експрес – записа човекът. – Разбрано. Оставете панталона и минете след три дни да си го вземете.

– Какво? – прошепна архитектът.

– След три дни – рече човекът. – Може и сутринта на третия ден, ако много бързате.

Архитект Стилянов стоеше в просторното помещение, обливан от есенното слънце, и държеше панталона си с две ръце.

Оставете коментар - участвайте в дискусията

За да коментирате под тази публикация е необходимо да сте регистриран/а в сайта на Стършел. Регистрирайте се безплатно още сега или влезте в профила си!

Още от "Стършел"

ЕДИН ЗАДРЪСТЕН КАЗУС

В Сатиричния театър „Алеко Константинов” от известно време се играе спектакълът „Една задръстена звезда” от Слав Танев и Боряна Иванова. Режисьор: Калин Сърменов. Режисьорът сигурно е този, но за авторите на текста не е сигурно. По-вярно ще е да се каже, че автор на пиесата е нашият колега, стършелът Йордан Попов, напуснал ни в края на 2015. Малко предистория: През 2015...

Продължете

Директно от играта

Здравейте, драги приятели на най-красивата игра! Днес коментаторският ни пункт е разположен в зала 12 на Градския съд, където ще проследим пряко първото за сезона открито съдебно заседание срещу Иван Петров - Изверга, подсъдим по 92 обвинения в рекет, въоръжени грабежи, документни измами и неправилно паркиране. Ще приключи ли вечното дерби между Изверга и закона, ще влезе ли той в затвора?...

Продължете

СТОКОВАТА БОРСА НА СИНА МИ

Миналата седмица от правителството ми се обадиха да погледна Плана за възстановяване на лаптопа, преди правителството да подаде оставка, за да спазим сроковете. За да кротува 2-годишният ми син, му дадох телефона. За няма и два часа оправих всички критични грешки, дадох детайлно насоки какво да включат още и накрая си взех телефона от детето. Оказа се, че нашият влязъл в...

Продължете

КОНКУРС “ЗИМНИ ПРАЗНИЦИ”

ПРАЗНИЧНО КАФЕ Пенсионерският клуб беше саморъчно направена постройка пред блока, вътре с печка кюмбе и чистак новичка машина за кафе, подарена от внука на дядо Марин – клубния председател. Тя бе от най-модерните, които сами мелят кафе, сами правят всичко, даже и говорят на няколко езика. Старците така употребиха машината, че тя заговори на китайски и когато трябваше да й се...

Продължете

Върнете паролата си

Моля въведете e-mail адреса си или потребителското си име