БЕЛИЯ ЗЪБ


... За първи път Тошо срещна "Белия зъб", когато беше "олимпийска надежда" в спортното училище. До този момент не беше прочел нито една книга от началото до края. В това училище ги бяха събрали не за да четат, а да тренират за шампиони. По дванайсет часа на ден. Борци, щангисти, боксьори... От сутринта ги затваряха в залата, за да вдигат железата, докато каталясат. Вечер каталясали падаха по леглата, за да спят набързо, че да стават, за да тренират до вечерта и пак да лягат, за да стават на сутринта и пак да тренират до изнемога...

При такъв режим за книги никой не се и сещаше. Но отнякъде на пода в спалното им помещение се появи това романче с нарисувано куче на корицата. Вместо да бие един шут на книгата, както възпитано би постъпил всеки възпитаник на "Олимпийските надежди", Тошо се наведе и вдигна книжното тяло от земята. Вгледа се в корицата и прочете името на автора - Джек Лондон.

Първоначално помисли, че става дума за столицата на Англия. Едни боксьорчета от старшата възраст бяха ходили на състезания в Лондон и бяха донесли оттам списания с голи жени.

Първата мисъл, с която Тошо отвори книгата от Лондон, бе да потърси голи жени. Жени нямаше, на картинките, пръснати тук-там из книгата, имаше нарисувано едро озъбено куче, почти вълк, което ту се бореше с други кучета, ту теглеше шейна или тичаше с лай към господаря си...

Той приседна на леглото и се опита да чете.

- Ей! - викнаха му съотборниците. - Кво праиш бе! Ще те удари някоя буква по главата... Той не обърна внимание, а продължи да чете.

- Вижте го! - хилеха се край него. - Ще става професор!

Още с първите си страници книгата го омагьоса, той я чете цяла нощ в коридора, за да не пречи на съня на другите. На сутринта каза, че е болен и си остана в леглото, където продължи с четенето. Щом съотборниците му се върнаха вечерта от тренировка, той затвори последната страница и обяви:

- Прочетох я!

- А стига, бе! - не му повярваха. - За кво се разказва?

- За едно куче - почна да разказва, но някак думите не идваха. - Дето е вълк... Абе...

И като видя, че не му стигат думите да я разкаже, той реши, че е по-лесно да използва изреченията, написани от писателя Джек Лондон.

И заяви пред всичките в стаята:

- Ще я науча наизуст!

- Не можеш! - гракнаха всички в един глас.

- А на бас! - предложи им. - Слагаме по двайсетарка!

Бяха пет човека, събраха по четири лева и заложиха срещу неговите двайсет.

- След един месец ме изпитайте!

И веднага почна да чете книгата втори път и да я учи наизуст. Четеше я нощем с фенерче под одеалото и се опитваше да запечата в паметта си всяко изречение, всяка дума, всяка точка и запетая. В девствената му памет като на черна дъска, като на "табула раза" се записваше историята на кучето, родено вълк и борило се със зъби за живота си.

Научи я за две седмици, а в останалото време я преговаряше, за да се лее от устата му като по вода.

В деня на баса тяхната стая едва побра олимпийските надежди на България - борци, боксьори, щангисти, дошли да гледат сеир. Той стъпи на едно нощно шкафче като на пиедестал, издигна се с цял ръст над другарите си, подаде им книгата и рече:

- Отворете на която искате страница...

Изпитът започна:

- Страница, деветдесет и втора, третия ред отгоре - избра съотборникът му Стоил, едно щангистче от средните категории.

Тошо се замисли, съсредоточи се, сякаш ще вдига непосилна щанга и процитира:

- "Той беше наследил правото да скита, да броди и да лежи, където намери за добре, а сега посягаха върху това негово право и върху свободата му..."

- Вярно! - рече Стоил, като сравни думите му с оригинала. Подаде книгата на други двама силови атлети, Кунчо и Кънчо:

- Четирийсет и трета, пети ред отдолу...

Отново съсредоточаване, отново напън, отново цитат в десетката:

- "Младият водач ръмжеше грозно, но ръмженето му скоро се превърна в сподавена кашлица. И тъй както кървеше и кашляше, вече почти в агония, той скочи върху по-стария вълк и продължи да се бие, но силите му чезнеха бавно, нозете му трепереха, очите му тъмнееха, ударите и скоковете му ставаха все по-слаби по-слаби."

Тошо говореше по-бързо, отколкото проверяващите можеха да следят текста. А останалите олимпийски надежди с окорени очи го гледаха право в устата.

- Така е! - кимнаха двамата проверяващи Кунчо и Кънчо и предадоха книгата нататък.

Колкото и да го въртяха по текста, колкото и да го разкарваха по страниците, той цитираше без грешка.

Накрая го признаха за победител и тържествено му връчиха двайсетте лева.

Тошо се изправи гордо на шкафчето и щръкна с цял ръст над останалите олимпийски надежди на България - борци, боксьори и щангисти - като паметник. Паметник на щангист, вдигнал книга - такъв досега не бе имало.

Оттогава в спортния интернат взеха да му викат Тошо Белия зъб.

А по-невръстните борчета и щангистчета понякога идваха в стаята му и го молеха:

- Бате Тоше, разкажи ни за Белия зъб...

Вместо да ги нарита, както бе редно да правят по-силните с по-слабите в спортния интернат, той събираше хлапетата около себе си и започваше да им цитира книгата - ред по ред, страница по страница, глава по глава...

А за да не се изтрие историята на Белия зъб от главата му, повече не отвори друга книга в живота си.

Откъс от романа "Нашингтон", който ще излезе до края на годината от издателство "Сиела".


Михаил ВЕШИМ


Коментари

Дата От Относно Коментар
2011-01-04 08:13:18webmastertesttest


Добави коментар

Предстои активиране на форума
От

Относно

Коментар


  

Абонамент

Вестник “Стършел”

Всяка сряда рояк стършели зажужават в световната мрежа и отбръмчават към близки и далечни наши абонати.

Ако искате да получавате целия брой в pdf формат можете да се абонирате!

Дигитален архив 1946-2015
Стършелов преглед на седмичната вестникарска продукция

Реклама

Враново



Бъдете с нас и във:

Starshel on Facebook Starshel on Twitter Starshel's RSS

© 2009 'Стършел и половина' ООД Всички права запазени
Със съдействието на Host.bg