В ПОЛИТЕ НА ВИТОША


(Откъс от „Оксиморон”, нов, нечовешки роман от Михаил Вешим)

Щом излязоха на улицата, езиковедът подръпна господарски повода и насочи кучето към полите на Витоша. Там, в ниските гънки на планината, имаше пътека, лека и мека за ходене. Пенсионерите я използваха за ежедневните си разходки сред природата и я наричаха помежду си „Алея на здравето”.

Преди до поемат по „алеята”, човекът и кучето минаха покрай скъпарски имоти, оградени с непрестъпни зидове. Отвътре ги усетиха зли кучета и ги залаяха. Хектор на свой ред им отвърна – имаше висок, силен лай.

- Отпусни тоя глас! – насърчи го Пенев. – Точно така, момче! Не се притеснявай да се изразяваш свободно!

С такива думи целеше да го насърчи. За да постигат успехи в обучението, обучаемите трябва да бъдат насърчавани. Знаеше го от личния си педагогически опит.

Вървяха по чер път през ливадите към боровата гора – „здравната алея” започваше оттам. Близо до гората видяха пасяща крава. Приличаше на швейцарска – кафява, на бели петна. Като слязла от обвивката на шоколада „Милка”.

- Виж, Хекторе! – показа му я Духомир. – Погледни Милка! Кажи сега, как прави кравата?

Хектор се спря и загледа рогатото добиче. Ноздрите му потрепнаха – изглежда улови мириса на говедо.

- Баф! – джафна кратко. – Джаф-джаф…

- Не „джаф”! – поправи го неговият учител. – Кравата прави „Муууу!”… Мууууу!

Духомир клекна пред муцуната на кучето и, гледайки го в очите, продължи да мучи като истинско говедо. Имаше някаква надежда, че това ще отключи езиковия център в кучешкия мозък.

Някой зад тях се изкашля – малко насила.

Пенев спря да мучи и обърна глава – зад гърба му стоеше неговият колега от университета, асистентът Чаталски.

- Май се явявам в неподходящ момент…

- А, Тенчо! – изненада се Духомир. – Как се радвам да те видя!

Макар че никак не се радваше. Напротив – най-малко искаше да среща Чаталски в този момент.

- Къде насам? – попита Пенев.

- Бягам в гората! – Чаталски бе по спортен екип, анцуг и маратонки.

- Бягане за здраве?

- Не, от кредитори! – обясни колегата. – Гледам по-малко да съм си вкъщи, че са ме налазили съдия-изпълнители… Ами вие?

- Ние…

Пенев погледна към Хектор. Хектор пък гледаше кравата.

- Не си се мяркал в университета от месец…

- В неплатен съм. Работя вкъщи…

- Доктората ли пишеш?

- Пиша… - смънка Духомир. – Но не остава време… Занимавам се с него по цял ден.

Как се изпусна! Тенчо си падаше клюкарка – ще раздрънка из факултета: „Пенев си е взел отпуск, за да си гледа кучето …” Само една такава реплика може предизвика завист у колегите: „Тоя пък, хем си гледа живота, хем гледа и куче!” Току-виж слухът стигнал и до ръководството на катедрата.

Опита се да замаже, като представи кучето за обикновен домашен любимец:

- Между другото, това е Хектор – скромен домашен любимец, порода германски брак.

Асистент Чаталски похвали германците – щом колите им са най-добри, сигурно и кучешките им породи си ги бива. Даже посегна и погали Хектор по кафяво-черния гръб. Но най се впечатли от каишката с инкрустираните камъни.

- Скъпоценни ли са?

- Ами – отвърна Пенев. – Менте… То и Хектор изглежда скъп, ама е помияр. Взех го, защото жена ми настояваше – да є прави компания…

- Аха – кимна Тенчо с разбиране. – Сега се сещам, Духомире, че говорихме за кучета при последната ни среща. Когато ти разказах за ризеншнауцера, оня, дето пееше „Пъстървата” от Шуберт.

- И за хъркащия папагал…

- Остави папагала. Тогава ти ме попита дали има говорящо куче – припомни разговора им асистентът Чаталски, който бе достатъчно умен, за да събере две и две. – Сега разбирам защо: ти учиш твоя Хектор да говори…

- Ами… Това не е възможно. Говорящи кучета няма.

- Видях те. Видях те как мучеше. Караше го да каже „Мууу!”… Ей! Гявол такъв! – Тенчо му се усмихна и му размаха пръст: - Намислил си нещо! Какво, за „България търси талант” ли го готвиш? Или за Гинес?

- Нещо такова! – смънка Пенев. Изведнъж му светна как да задоволи нездравото любопитство на колегата: - Насочвам го към рекламата!

- Към рекламата? – изненада се Чаталски.

- Поканиха го за снимки в рекламен клип. Нещо за шоколадите „Милка”. Куче яде шоколад и мучи като крава. Репетираме ролята… Хайде, Хекторе, кажи: Муууу!

- Муууу! – обади се кравата откъм ливадата и ги изгледа с кравешки поглед.

А пък Хектор остана безмълвен, но в кучешкия му поглед сякаш проблясна искрица интелект.

- Умно гледа! – отбеляза асистент Чаталски. - Има някакъв разум…

- Така казаха и на кастинга. Ако дебютът му е добър, ще го снимат и във втори клип. За котешка храна. Слоганът е: „Толкова вкусна, че и кучето я предпочита”. От Хектор не се иска много - само да яде от консервата и да мяучи като котка…

- Куче ще мяучи?

- Хектор ще успее, вярвам му. Кравешкият език ще му е като първи език. После ще усвои котешки: да казва „мяу!”… Говори ли два езика, ще му е по-лесно да научи и някоя марка прах за пране… Или бира. А пък като влезем в рекламния бранш, късам с университета! С нашите заплати, колега, не се живее!

Чаталски го слушаше – в началото с иронична усмивка, но накрая стана сериозен:

- Няма да ти е лесно! - каза. - Сам знаеш, че говорящо куче няма – това е оксиморон! Но и добре платен учен също е оксиморон. Така че правилно си се насочил към други източници на финансиране… Трябва и аз да се замисля…

След тези думи асистентът Чаталски наистина се замисли, а после се и затича – може би към града, може би към университета или към други източници на финансиране…


Михаил ВЕШИМ


Коментари

Дата От Относно Коментар
2011-01-04 08:13:18webmastertesttest


Добави коментар

Предстои активиране на форума
От

Относно

Коментар


  

Абонамент

Вестник “Стършел”

Всяка сряда рояк стършели зажужават в световната мрежа и отбръмчават към близки и далечни наши абонати.

Ако искате да получавате целия брой в pdf формат можете да се абонирате!

Дигитален архив 1946-2015
Аудио

Реклама

Враново



Бъдете с нас и във:

Starshel on Facebook Starshel on Twitter Starshel's RSS

© 2009 'Стършел и половина' ООД Всички права запазени
Със съдействието на Host.bg