Избери от архива:        

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ВОЛОВЕ В СЕМЕЙСТВОТО НИ

Продължение от миналия брой

Следващото поколение, баща ми, който беше железничар във вагонната фабрика на три километра от селото ни, като че ли не следваше да има работа с волове, още по-малко с политически такива. Но не излезе така. Освен шлосер, беше есперантист и комунист. (Боже, кога ли бъдещите поколения ще започнат да различават привлекателната теория на комунизма от отблъскващата му практика?) Като любознателен ученик от началното училище попитах татко какво ще стане, когато вземат властта. Или за да се отърве набързо, или подценявайки интелектуалните ми способности, той подходи съвсем популистки. Каза, че тогава ще вземем къщата на поп Стефан и ще се настаним в нея.

Обаче, не щеш ли, скоро дойде девети септември и наистина взеха властта. Баща ми и приятелите му стояха няколко седмици с пушки около портала на вагонната фабрика на шосето Дряново - Велико Търново. Ние, техните дечурлига, ходехме да им носим обяд и те ни позволяваха да зареждаме и опразваме късите им италиански карабини. Особено бе занимателно да боравим с хитроумно сгъващите се и набучващи се щикове към тях. Обаче скоро им казаха, че властта вече се държи здраво и следва да предадат карабините. Вече който станал околийски управител, станал, другите следва да се връщат на трудовия си пост за благото на родината.

Доста разочарован, че баща ми се връща на старото си социално статукво, не пропуснах ехидно да го попитам какво става с къщата на попа, кога ще се настаняваме. "Каква къща, какъв поп?" - приготви шамара той, но преди да ми го люсне, изглежда си припомни нещо. Засмя се и ме помилва по главата: "Как така се взема къща на човек? Няма да се нанасяме ние в поповата къща, ами да впрягаме воловете и да вървим да си направим наша." И я направихме. Според местния дюлгерски обичай под стрехата се слага надпис в коя година е строена къщата. Нашата след петдесетина години вече е доста поолющена, циганите вече са задигнали половината є покрив, обаче надписът под стряхата стои непокътнат и днес: "1948 г."

Идваше моят поколенчески ред. Бидейки вече народен интелигент, смятах, че съм се избавил вече от всякакви волове, били те политически или само биологически. Отбил си бях грижата към едрия ни рогат добитък, тъй като чак до завършването на дряновската гимназия пасох воловете и кравите на фамилията. Понеже селото ни беше близо до града, родителите не наемаха квартири за учениците, а всеки ден прихождахме през калта на шесте километра нешосиран път от Дряново до Марча.

А и говедата си бяха отбили грижата към мене. В съвсем ранните си училищни години, както ги пасях в ливадката ни край един полутъмен дол, бях се зачел в адаптирана за деца история на Одисей. Не бях забелязал, че докато Одисей избождаше окото на циклопа, тъмнината се бе спуснала не само над дола, но и над цялото землище наоколо. Уплашен се замуших между туловищата на двата ни стари вола Сивчо и Петко и те ме изведоха от пещерата на страха, която бе дълга от ливадата чак до дома.

Всичко изглеждаше пито-платено, но се оказа, че дори и моите деца ще си изпатят от политизирането на воловете в България. Именно те, макар и невръстни, трябваше да извървят под поривите на есенен дъжд пътя от село чак до гарата, понесли в мокрите си бохчички багажа си. Защо? Защото именно в тия дни се бе състоял трагическият завършек на сагата с политическите волове в нашата фамилия, ако не и в цяла България.

През летните отпуски, на път за морето и на връщане оттам с дечурлигата и жена ми, оставахме за няколко дни на село при майка ми. Понеже от асфалта до двора ни се слиза по стръмен затревен склон, случваше се при внезапен дъжд да не мога да изкарам колата до шосето. Тогава вземахме от кооперативния обор нашите добри два стари вола. Разрешението го даваше майка ми, която беше бригадирка на тукашния матриархат (виж едноименната повест на Георги Мишев). Воловете ни изтегляха до асфалта безпроблемно, като накрая ме лизваха за благодарност - все пак теглеха лек автомобил, а не тежка гаубица като техните предци.

Затова хич не се обезпокоих, когато се събудихме там в края на една ваканция от неспирно тупащия по ламарината на колата ни ранно-есенен дъжд.

- Майко, викам, давай разрешение воловете да ни изтеглят на асфалта, че утре отпуската ми свършва.

- Какви волове? Не ти ли казах, че вече няма волове?

- Как така няма? Къде са отишли?

- Изяде ги Политбюро на ЦК на БКП.

- Какви ги приказваш? Знаеш ли какви работи ядат тия от политбюрото, че до нашите стари и жилави волове ще опрат?

Обаче излезе вярно. Наскоро дряновските управници правили тържествено откриване на музея на Кольо Фичето. И сготвили нашите волове за банкета, на който присъствали всички членове на висшия държавно-партиен орган от онова време. Из кооперативните обори в околността нямало вече нищо друго за ядене.

Да им е сладко, обаче как да изкарам колата по мократа трева? Буксуваше повече и от социалистическата икономика. Извадихме най-необходимото от багажника и се завърнахме в София с влака.

След няколко дни времето се оправи. Отидох да си прибера колата.

Отначало настроението ми беше доста чоглаво. Землището ни беше многоцветно в ранната есен, но изглеждаше определено пусто без никаква жива стока из него.

Постепенно обаче меката българска есен възвърна душевното ми равновесие. Какво пък толкова? За първи път ли политиката изяждаше чедата си...


Марко Ганчев


Абонамент

Вестник “Стършел”

Всяка сряда рояк стършели зажужават в световната мрежа и отбръмчават към близки и далечни наши абонати.

Ако искате да получавате целия брой в pdf формат можете да се абонирате!

Дигитален архив 1946-2015
Стършелов преглед на седмичната вестникарска продукция

Реклама

Враново



Бъдете с нас и във:

Starshel on Facebook Starshel on Twitter Starshel's RSS

© 2009 'Стършел и половина' ООД Всички права запазени
Със съдействието на Host.bg