Избери от архива:        

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ВОЛОВЕ В СЕМЕЙСТВОТО НИ

(Вместо мемоари, вместо литературна анкета, вместо живот)

Напразно се оплакваме, че животът е кратък. Човек живее едновременно и живота на баща си, и на дядо си, че и на прадядо си. Като прибавим по-нататък главоболията му с деца, внуци и правнуци, получават се като нищо едни двеста години. По тоя начин природата ни изравнява с орлите и костенурките, та наистина не следва да имаме повече претенции към нея.

Колоритната история за реквизираните волове на прадядо ми Марко през руско-турската война и неговия конфликт с освободителите ни битуваше по всичките ни роднински сборища съвсем не като стара история, а като случка едва ли не от миналото лято. Причината беше, че на следващите поколения им се бяха струпали още сума войни като сръбско-българската, балканската, междусъюзническата, световната, та думата реквизиция вече не беше никаква чуждица в българския език. Както в днешно време ние вече се объркваме чий имот беше разкулачен, чий национализиран, чий приватизиран или реституиран, така ония възрастни поколения от моето детство се объркваха чии волове чии топове са теглили през разните му войни. Бяха се примирили кой за какво ще им реквизира воловете и бяха готови да му ги предоставят с по-голямо покорство, отколкото самите волове са предоставяли шиите си.

Обаче при прадядо ми Марко тоя процес още бил в началото си и той не се примирил лесно с него. Есаулите и фуражирите на освободителната армия огледали колата и воловете му и ги намерили за годни да подсилят руския обоз от Свищов закъм Балкана. Дядо Марко предполагал, че както записването в опълчението, така и участието в обоза ще да е на доброволно-патриотична основа. Дали му да разбере, че не е точно така. Казали му, че ако иска, може да си остане вкъщи, обаче колата и воловете трябва да даде. Останал без кола и волове, дядо Марко се почувствал по-свободен дори от отечеството. Ходел нагоре-надолу из селото и мърморел:

- Освободиха ни, хубаво ни освободиха, дори от колата и от воловете ни освободиха.

Походил така ден-два от горния край на селото до долния мърморейки дядо Марко, но не срещнал никакво съчувствие. Наопаки, всички затръшвали портите и дори прозорците си, когато митингуващият доближавал тяхната къща.

На третия ден проумял, че тук той напразно ще страда от носталгия по воловете си, а те там от носталгия по него, плюл си на петите и настигнал обоза при моста на Кольо Фичето край Бяла. Пристигнал тъкмо навреме, когато заинатените буквално като магарета волове се дърпали назад и по никой начин не искали да минат по новия мост, смутени от голямото скупчване на бойна и помощна техника. Тоя път есаулите го посрещнали радостно, защото при уплашените волове техните нагайки нямали същото въздействие както спрямо людете. Още по-радостно и от тях изпръхтели воловете, когато усетили приближаването на стопанина си.

- Хайде, дядовото, дий - по-скоро въздъхнал дядо Марко, отколкото произнесъл и колата му затрополила към Свищов заедно с него като съставна част на руския обоз.

След шипченската епопея дядо Марко се завърнал жив и здрав. Цели десетилетия разправял на внуци и правнуци: "Ако не бяхме пристигнали ние навреме на Шипка, свършено беше с България." Разбира се, не уточнявал дали е пристигнал там с полка на генерал Радецки или с неговия обоз.

Снимката, която имаме от прадядо ми Марко, навярно ще да е правена след въпросния епизод, защото е с увиснали и умислени мустаци.

А снимката от сина му, дядо ми Марин, напротив, е с напърчени мустаци почти като на Филип Тотю. Навярно е от по-героичния му период, а не след трагичния завършек на неговата съответна волска сага.

За разлика от прадядо ми Марко, който през руско-турската война не намирал никаква публика от горния край на селото до долния, за да изрази политическите си негодувания, дядо Марин събираше около себе си много сеирджии през Втората световна война, особено след германското поражение при Сталинград.

Из цялото село му се носеше славата как на съботния пазар в Дряново казал пред голяма публика на самия кмет, че германофилското му царство свършва. Кметът кипнал и му викнал: "Щом толкова ти харесва Русия, върви там, защо стоиш тук?" Дядо Марин засукал първо единия мустак, после другия, след което се усмихнал под двата мустака в буквалния смисъл на думата: "Господин кмете, няма защо да ходя там аз, те ще дойдат тука. И то ще е скоро, да знаеш".

Оная власт наистина падна скоро, но дядо не предполагаше, че толкова скоро ще шества по същия маршрут от горния край на селото до долния и обратно съвсем не като триумфатор. Като образуваха кооперативното стопанство, записа нивите си в него без никакъв ропот. Обаче отвеждането на двата вола в общия обор не можа да понесе хладнокръвно. Като се върна без тях, седна до огнището и заплака. Хич не обърна внимание, че и аз бях в стаята, тъкмо пристигнал за първата си студентска ваканция. Чудех се накъде да се извърна от неудобство.

- Стой, стой - успокои ме той, като подсушаваше с ръкава на сетрето си очите и мустаците си. - Значи с право ми е казал тогаз кметът... Знаеш ли какво ми рече, когато му казах, че няма аз да ходя там, ами те ще дойдат тука? Каза: "Те ще дойдат, но твойте ниви и волове ще вземат. Аз за кметуването си няма да плача, ти ще плачеш за имота си".

Тази ми беше най-добрата филологическа лекция никога да не цитирам някоя крилата фраза частично, нито пък откъсната от контекста.

Продължава в следващия брой


Марко Ганчев


Абонамент

Вестник “Стършел”

Всяка сряда рояк стършели зажужават в световната мрежа и отбръмчават към близки и далечни наши абонати.

Ако искате да получавате целия брой в pdf формат можете да се абонирате!

Дигитален архив 1946-2015
Стършелов преглед на седмичната вестникарска продукция

Реклама

Враново



Бъдете с нас и във:

Starshel on Facebook Starshel on Twitter Starshel's RSS

© 2009 'Стършел и половина' ООД Всички права запазени
Със съдействието на Host.bg